Ловец на гледки…

Вчера уж беше скапан ден.
Но вместо да се предам на усещането, реших да бъда ловец на гледки – да уловя нещо красиво, дори когато денят отказваше да бъде такъв.

Опитах се да снимам един катеричок… но на снимката вместо него изскочи дъга.
После отново опитах… отново дъга.
Катерица на снимката изобщо нямаше. Може и да я видите, ако увеличите х10 и имате добро въображение.
Примирих се.
Тя и без друго не мърдаше, докато я дебнех. Може би беше леко напомняне, че не е важно какво гоним, а какво вече имаме. В случая – дъга, крадяща кадъра за себе си.

После поех към друго място.

Исках да снимам… жаба. Но срещнах само пеперуди. Бели, жълти, шарени – танцуваха своя нежен танц по двойки.
И пак не успях да снимам нищо.
Само водата.
Приех, че може би има неща, които не са за снимане… а за усещане. Малки мигове, които избягват обектива, защото са твърде живи, за да се заключат в кадъра.

Продължих…

Реших да променя локацията – трети път.
И този път да се изправя срещу страха си от шумни, оживени места. Да видя дали вече мога да се справя… все пак толкова уроци, сенки, ego deaths, разни травми и страхове съм срещнала.
Е, да… но още на третата крачка се сблъсках с реалността – тревожността ми скочи на +100 хиляди.

Хората… когато те видят с дете, стават груби.
Сякаш си им товар и все едно крадеш от въздуха им.
Единственото, което правех, беше да водя малката за ръчичка, защото иска да ходи. А те – дори там, където имаше широко пространство – не се стараеха да се разминем нормално. Ходеха си по четирима на ред, избутвайки ни към стената, за да не развалят техния си ритъм… техния свят.
Всички бяха вирнали надуто нос, сякаш са най-великите на света.
Подминаваха се, без дори да се погледнат.
Сякаш останалият свят и хора… не съществуват.

И се напрегнах.
От желанието да се опитам да преодолея страха си да съм сред хора, стана още по-зле.
Беше като да влезеш в буря, за да докажеш, че можеш да стоиш спокойно. А бурята просто те връща към себе си – показва ти, че мирът не се намира в тълпата.

И съвсем естествено, бързо промених още веднъж локацията.

Намерих пак своето място – там, на хълмчето, по залез, в тишината.
В спокойствието на природата. В свободата.
Там, където само птиците са шумни… но с песен, а не с гротесков смях, глъч, позьорство и фалшиви усмивки.

Седях и гледах как слънцето се разлива по хоризонта.
От небе като топъл мед до кукленско розово-лилаво.
И най-после усетих, че дишам. Че не ми трябва доказателство, че съществувам.
Природата не пита кой си. Не се състезава с теб. Просто те приема… какъвто си.

Моят онлайн приятел от Холандия (дори не помня как се добавихме) често ми праща видеа от предната и задната камера на къщата си. Как нощем пред верандата му се разхождат лисички, еленчета и дори диви прасета.
Той живее на километър от най-близкия си съсед. Километър…
И все повече го разбирам. Не само него, а и всички онези хора, които избират този начин на живот – онези, които заменят градския шум с шумоленето на листата под нечии лапички.

Мислех си дълго за това – как спокойствието ми вече не е в града.
Не е сред бетонните фасади и шумотевицата на фалша.
Не е сред лицата, които говорят за любов, но не я носят в погледа си.

Моето спокойствие е в простите неща…
в една дъга, появила се вместо катерица,
в семейна двойка пеперуди, които отказват да се снимат,
в стъпките по хълма до залеза,
в онази тишина, която не е празна, а пълна със спокойно вдишване и издишване.

Може би в това е и голяма част от смисъла – да се научиш да живееш не просто сред хората, а сред живота.
Да търсиш не място без шум, а място, където звуците не те нараняват.

Моят ден се разлисти като бавен филм, в който светлината играеше главната роля.
Пейзажите дишаха за мен – небето като акварел от залез, водата като огледало на небето, а последните лъчи, прокрадващи се зад облаците и листата на дърветата, като благословия.

Да си ловец на гледки е повече от просто снимане. Това е малък акт на вътрешно присъствие – един тих опит да намериш човечност в природата, когато често я губиш сред хората.

Всъщност това да носиш чувствителност е и болка, и спасение.
Не просто да виждаш света, а да го чуваш – сякаш през теб минава цялата вибрация на мястото, на хората… на времето.
Може би затова, когато човек с чувствителна душа се сблъска с грубост, арогантност и бездушие, го боли по-дълбоко от „нормалното“.

Но се питам…
колко втвърден и груб трябва да е станал светът, ако едно дете, което просто си ходи, е смут за повечето хора?
Как изобщо може някой чувствителен да се адаптира към безчувствието, без да стане като тях?

Да възприемаш повече – звуци, енергия, тонове, изражения, дори атмосферата между хората – е способност. Но в свят, който не цени тишината, това се усеща като болка.
Когато толкова от хората са груби, шумни или безчувствени, системата на чувствителния прегрява, защото не може да се изключи като тях.
И как реагира тялото? Аз ще ви кажа – с тревожност.
Защото вътрешният инстинкт усеща опасност там, където повечето просто… не усещат нищо.

Да, знам… за мнозина аз съм асоциална.
И може би така изглежда. А може да има и нещо вярно.
Но не е от неприязън към хората, а от липса на кислород сред тях.
Аз не бягам от хората, а от прекаленото им отсъствие – от празнотата зад думите и фалша.
Когато души като мен се изолират, не е опит да се изолират от живота, а от шума – за да могат да го чуят отново.

Когато усещаш света така, както повечето са забравили да го усещат, тревожността може да боли. Но за мен тя е и знак. Знак, че още не си станал безразличен.

Вчерашния ден го преживях като някой, който е видял колко остър може да бъде светът, но все пак избира да го гледа с меки очи.
Като някой, който е бил нараняван, но не е позволил болката да го направи циничен.
Който все още търси красотата – не защото е наивен, а защото знае, че без нея няма да оцелее.

Аз не бягам от света.
Просто се отдръпвам на нужното разстояние, за да мога да го обичам, без да се изгубя в него.
Когато хората стават твърде шумни, не се крия… всъщност просто отивам там, където мога отново да чуя собствения си пулс.
Когато някой ме нарани, не затварям вратите, а търся какво е останало истинско зад болката.

И знаете ли…
може би това е най-важното – да не спираме да обичаме света, дори когато боли.
Да продължаваме да го гледаме с меки очи, защото в мига, в който спрем да виждаме красотата, спираме и да живеем.
Да останем от онези хора, които вярват, че дъгата, появила се вместо катерица, е знак – че красотата не винаги идва в лицето, което искаме да видим, а в онова, което ни се дава, когато сме готови да го почувстваме.
Да останем хора, които още обичат света – и затова още живеят. 🤍