Blog

Може би съм сама…

Може би съм сама в усещанията си.
Като светулка, пламнала в празни небеса.
Като писмо без адрес,
пуснато в тежка буря,
но с думи, които дъждът не изтрива,
а само разтваря с мастило и капки тишина.

Може би ме няма в ничие сърце.
Не сега.
Не днес.
Не в този час, в който дишам от страх
да не съм просто бележка
в нечия разсеяна история.

Но… дали самотата е липса,
или огледало без образ?
Дали не съм тишината,
която някой усеща,
но не знае как да назове?

Треперя при мисълта,
че никой не чака.
Че всяка друга ръка я чакат…
други очи,
друг аромат на душа.
А аз…
аз съм се изписала
със сърце и мастило от безмълвие
на така тихи места.

Ако съм забравена…
нека бъде така.
По-леко е за душата
да не си присъствала,
отколкото да останеш
като сянка
в нечии
недовършени спомени.

Но ако…
ако дори за миг…
в някоя несигурна, дъждовна вечер,
едни очи се задържат върху моите думи,
или нечие сърце потърси ключове
от старо мълчание,
тогава съм била не напразно
задържан дъх, вълнение
и море от чувства.

И знам, че
понякога съм глуха – без да искам, не дочувам.
Понякога съм сляпа – за картини, които не разбирам.
Понякога съм твърде пряма – режа с думи като с нож.
Често греша.
И, да… често съжалявам.
Но винаги едно нещо правя…
оставам.

Оставам…
дори в забравата,
липсваща дори,
но с пламък,
незагасим,
който гори.

Скрит от света,
в дълбините на душата си
всяка нощ затварям очи.
А музика тече,
и всяка сълза от дъното
се преплита в ритъм на нощта.

Може би не съм била…
а може би не съм.
Но знам…
оставам.