Blog

За тихите саботьори на ежедневието…

Аз вярвам, че няма човек без комплекси.
Може да изглеждаме уверени, да говорим свободно за какво ли не, но има едно място, което си остава болезнено. Поне една тема, един спомен, един етикет, който щом бъде докоснат – ни свива отвътре. И при всеки е различен.

Моята история в случая не е просто за тялото и спорта, а за начина, по който чуждите гласове и погледи стават вътрешни гласове и сенки. И после, дори когато знаеш с ума си, че не са прави, пак носиш тежестта им.

Моят най-голям комплекс (защото са много 😅) започна да се изгражда още когато бях на 5 години (…и да помня още от тогава ).
Още в детската градина имах проблеми със сутрешните загрявки. Звучи тъпо знам… но имам силна сетивност и не понасях усещането да се изпотявам – лепкавата кожа ме побъркваше още от тогава. Отстрани изглеждаше, че не искам да се „постарая“, но за мен беше ад.

А освен това бях и непохватна… докато вдигна нещо, бутах три други неща.
В училище децата не искаха да играят в един отбор с мен, учителите бяха разочаровани, у дома чувах, че „не ставам“ в никой спорт с тези мои „кашкавалени” ръце.
Роднините ми ме караха в лятната ваканция да тренирам като във военно училище със сълзи и наказания, защото съм… „дебела“.

Това ранно набиване от семейство, учители, съученици стана като програма, която се върти във фонов режим и звучи като : ‘не ставаш, дебела си, не си за спорта’.
И колкото и да пораснеш, и да знаеш, че не е истина – програмата пак се активира при най-малкия допир на темата. Защото травмите от детството имат корени, които стигат доста дълбоко.

До 10-годишна възраст вече носех вътрешното сигурно убеждение, че…
Аз съм дебела.
Аз не ставам за спорт.
И спортът не е за мен.

В гимназията отслабнах, но мисълта ми вече беше болна. Бях 50 килограма, а се виждах огромна. Когато някое момиче казваше, че иска да е слабо като мен мислех, че ме подиграва и ми казва, че съм дебела… ама индиректно.
Бягах не от час по математика или физика… а от физическо. Понянога се криех в съблекалнята. Друг път изобщо напусках сградата и ходех на разходка.

Имаше моменти в тийнейджърските ми години, в които временно бях намерила утеха в танците, йогата, разходките в парка. Имаше движения, които ме караха да се чувствам добре. Но после тялото ми се обърна срещу мен – хормони, инсулин, килограми, коментари от ученици, учители, роднини.
И омагьосаният кръг пак се завъртя:
не ставаш за спорт → дебела си → не тренираш → пак си дебела.

Намразих тялото си.
Намразих себе си. И огледалата. И дрехите.
Всеки път, когато излизах навън, беше ад – каквото и да облека, където и да отида… чувах гласовете им как ме критикуват, виждах погледите им. Оглеждах се във витрините и плачех.
Започнах да избягвам места, където има хора.
Развих ужасен комплекс.
Не изпитвах злоба. Нито завист.
Но оценявах красотата във всяко друго женско тяло… стига да не е моето.
Вътрешния ми глас постоянно ме сравняваше с всяко момиче.
И губех битката… винаги.
Дори срещу по-тежки или по-възрастни жени.

И знам… моят най-силен и вкоренен комплекс е свързан с тялото ми и спорта.
Но вярвам, че всеки човек има своята „болезнена точка“. Дори и да е много осъзнато нещо.
Някой застава пред огледалото и вижда само кривината на носа си.
Друг крие белези – малки за света, огромни за него.
Трети не смее да се усмихва, защото се срамува от зъбите си – дали са криви, неравни или просто „не като на другите”.
Четвърти мисли, че е „измамник“ и скоро ще го разобличат, че не е достатъчно умен и се бори да подържа фасадата на знаещ.
Някой влиза в стая пълна с хора и се свива, защото мисли, че ще се изложи.
Друг се срамува от семейството си, от работата си, от това, че няма „добър“ статус.
При жените често е във външността – гърдите, коремът, целулитът или стриите.
При мъжете – липсата на мускули, рядка коса, коремът без плочки, усещането, че не изглеждат „достатъчно добре“.

Комплексите са като сенки, които ни следват. Може да изглеждаме уверени външно, да постигаме успехи – но ако някой докосне точно това място, дори и без да иска… вътре в нас всичко се свива и пак чуваш стария глас.

Всъщност аз мисля, че комплексите никога не изчезват напълно.
Връщат се в някои моменти като ехо или призраци на миналото.
И пак болят. Дори осъзнати.

Аз например намерих радост в танците, йогата, разходките и дори в секса (Моля без съдене 🙃 брои се за спорт… и то такъв, в който тялото ми е обичано, а не осъждано.)

И именно тези неща ми подсказаха, че спорта (и тялото ми) могат да бъдат източник на радост, а не на срам.
Като например в танца. Там може да има партньор, но няма отбор, който да те изключи, няма учител, който да те унижи. Там са тялото и движението. И за останалите неща важи същото…

Всъщност в крайна сметка се оказва, че не самият спорт е проблемът… а онова, което е било насилвано да вярвам и повтаряно толкова пъти, че съм приела за моя истина.

Научих се, че ако знаеш препятствията си, можеш да търсиш и решения. При мен решенията например са спортовете без отбори (или такива за двойки), козметика за изпотяване, достъп до душ веднага след спортуване, тренировки в студено време не в жега.

Но знаете ли… често пак не е достатъчно.
Защото накрая пак виждам погледите. Къде реални… къде само в главата ми. Коментарите.
Когато ям на публично място – паника.
Когато някой спомене спортуване или фитнес – паника.
Когато чуя да участвам в общ спорт – паника.
Страхът се появява и ми казва, че съм „там, където не ми е мястото“.
И колкото и да знам истината, аз още съм в омагьосания кръг.
Още гледам с възхищение и срам стегнатите момичета в клиповете за фитнес.
Още се свивам при присъствието на по-стегната жена до мен.
Още избягвам места където мога да се почувствам „не на място”.

И може би най-силно би ми помогнало просто да имам компания. Някой, който да ми пази гърба, когато ме хване страх. Да не ме изостави или да не ми позволи да изоставя сама себе си когато се уплаша. Някой, който да ми каже: „Тук съм. Дишай. Не си сама.“ Не за да воюва вместо мен… а за да не ме пусне сама в тази война.

Мисля, че когато вече познаваш своите комплекси и разбереш откъде идва всеки от тях, губят част от силата си. И с истински загрижени хора до теб… тези комплекси вече не са чудовища. Стават като белези, като нашепване, но не и като затвор в ежедневието.

Комплексите са тихите саботьори – не винаги ги виждаш, но усещаш как подкопават основите ти отвътре.

Не знам при другите така ли е.
Не знам дали има комплекс, който още боли всеки от нас, дори да знае всичко за него.
Но смятам, че животът мачка всеки… но по различен начин.

И се съмнявам, че там някъде има някой, който никога не чува тънкия гласец в главата си „това не ти е наред” и не се свива в тези моменти.

Понякога ми се иска да мога да снимам и запечатвам и аромати – като този на мокра земя и дървета след дъжд. 💚🤎🤍

Днес денят носи особена енергия в мен.
Свобода. Особено след вчера – след като отидох и направих онова, което сърцето ми говореше… без очаквания, без план. И знаете ли… сякаш камък ми падна от гърдите.
Дойде като спокойствие (въпреки че не стана нищо реално). Самият акт на смелост.
На това, че слушам душата си и онази част от мен, която е каквато е – без изисквания от света… и хората.
И ето – днес сетивата ми за всичко са по-изострени. Като благословия и дар. 🙏

Видях малките капки по листата – като мини кристалчета, отразяващи лъчите. Бляскаха под слънцето като естествена украса навсякъде.
И мъхът – толкова жив от влагата, като дреха по дърветата.
И цветовете на листата…
Ооо… и ароматът на природа.

Днес времето не спира да ме изненадва – толкова крайно и полярно.
От светкавици до слънчеви лъчи.
От хладен дъжд до топлина.
От сивота до ярко синьо.

Обожавам всички сезони (освен лятото 😅).
Пролетта – заради ароматите на цветя, цъфналите дървета, пролетните дъждове с дъги… всичко кипи от живот.
Зимата – когато има сняг. Когато всичко е бяло, чисто, студено навън и топло вътре; когато е време за близост и много гушкане под юргана.
Снежинки – всяка със свой дизайн, направен само за нея от природата.
А есента – хладният вятър, цветовете, които преливат от една крайност в друга.
Дъждовете, които носят усещане за свежест, ново начало, преход от външното към вътрешното.
Аромат на чай, бульон, кафе. Меки жилетки и пухкави одеяла.
Само с лятото имам проблем – но и там си има хубави неща, като морето, реките, водопадите.

Пак се отплеснах…
Беше пълно с охлюви, събрали се явно на сбирка.
Няколко забавили се и още влачещи се по плочките получиха доставка до тревата с ръка-експрес… за да им се спести пълзенето (дано не са били за друга посока 🫣😂).

И този път… забележете! – снимах катеричка. Хванах я!
Не е снимка като със скъп обектив – с телефонна камера е – но тя избра да позира… без да бяга (веднага 😅).

Плюс бонус – още едно коте. Всъщност то май вече си ме познава, защото не пропуска да ме поздрави на алеята, когато минавам. 😅😊🤍

А вие… виждате ли детайлите?
Мравките, които се приготвят за студа? Катериците?
А как бавно всичко облича нови цветове…
Скоро идват и сутрешните мъгли след влажните нощи.
Не знам за вас, но аз нямам търпение… 🙃🤍🌫️