Blog

Любов между сезоните
(или когато природата сама пише малки писъмца в името на любовта) 🍂🌲

Есента се облегна на зимния дъх за секунда…
да притвори очи,
да почине от цветовете,
и от цялото шарене,
което, дори да обича,
вече не може да носи сама.

Листата, все още топли от спомена за слънцето,
шепнат по иглите на бора
като писма, които времето носи
от сезон на сезон.

Уморена есен и зимен хлад
на среща между листата и дъжда.

Той – мек, но мълчалив.
Тя – топла, но вече уморена.
Двамата – тишина
в прегръдка от въздух.

А между тях – капка дъжд.
Толкова малка, че едва побира света в себе си.
Огледало на облаците,
сълза от уморената любов на душата,
в която небето се вижда,
преди отново да се разпилее в земята.

А там, долу… я чака закотвено в калта каменно сърце.
Издържало студа, ветровете, самотата
и безкрая на времето.
Стои си… и просто съществува.
Като печат.
Като последна точка в писмо,
написано от любовта сама до себе си.

А писмата между тях се пишат дори сега…
в сивотата,
в пукнатините на пътя,
в умората на капките.

И там… все още има цветове.
Малки, скрити дъги,
които тихо напомнят,
че природата не спира да рисува
в името на любовта.
Дори когато палитрата ѝ изглежда празна.

* * * * * * *
„Любовта никога не свършва – просто сменя сезона в себе си.“ 🌧️🍁

Не че се хваля… ама почвам да ставам все по-добра 😅♟️

…когато денят ти е с аромат на дъжд и настъпваща тъга.

Малка природна симетрия – едно листо, чиито цветове се преливат през зелено, златно, до кафяво.
Точно като преходите в живота, нали?
Между „още не“, „може би, някой ден“ и „никога“.

Разтопен акварел на града.
Куп абстрактни светофарни светлини, почти готови да образуват сърце от сълзи.
Малки капки от душата, които не са сигурни дали да спрат… или да продължат.
Един светофар, отразяващ ритъма на вътрешните сигнали. Онези, които никой не вижда.
Почти като да гледаш собствения си пулс… но през стъкло.

И едни сърца.
Едното от камък, другото от сирене (ъм… нямам какво да кажа за това 🙄).
Камък и мекота.
Твърдост и чупливо.
Бяло и черно.
Двете страни на едно и също сърце, нали?
Само че едното е цяло… а другото – уж силно, а счупено.

Сигурна съм в едно… че Вселената обича да ми говори в противоположности и парадокси.

Листо – за да отброява времето.
Дъждът – като настроение на душата.
А сърцата… като онова, което остава и носи всичко това.
Без значение в каква форма.

Среднощни срещи.
Там, където денят е отстъпил на тишината, дори тревата шепти съвсем тихо под луната и дъжда, а някой винаги бърза… да не
бърза. 🐌
(Още един да се присъедини и спокойно могат да изиграят един белот по двойки 😅)