Blog

Вселената ми говори отдавна…
само че аз не винаги чувах.
А понякога се правех на глупава, че не разбирам.

С китове ми напомняше за дълбочината,
с дървета – за разклоненията на пътищата,
с малки сърца по земята – че любовта може да е твърда,
а друг път, че тя всъщност никога не умира…
просто сменя форма и ни намира другаде.

И днес… точно днес,
дори късметчето от кафето прошепна
„…помни, че си обичала.“
И разбрах.

Може би най-после спрях да контролирам слуха си.
Спрях да избирам какво да чувам.
Може би най-после реших да чуя всичко такова… каквото е.
Да допусна хората да си тръгнат, защото така искат.
Да изберат да ме наранят, без да ги спирам в решението им.
Да им позволя да ми покажат, че не съм тяхното пристанище,
а просто дълбока вълна, преминаваща през живота им.

Сърцето ми никога не е било ничие пристанище…
само далечен бряг в паметта
на поредния кораб, преминаващ хоризонта.
И може би това е.
Няма „ами ако“, няма „може би“,
няма смисъл от оправдания, които да пазят спомени от духове.

Не всички умеят да плуват в дълбочината на душата си, без да бягат от страха, че ще потънат.
Да си в дълбокото изисква дъх, тишина и смелост да виждаш всичко.

Защото изборите, които правим…
са самият живот.
А понякога това да кажеш „така е трябвало“
или „доверявам се на живота“
е просто бягство.
Бягство от това да признаеш, че може би си сбъркал.
Бягство от отговорността за собствените решения.
Опит да се скриеш…
когато имаш възможност да изгрееш.

И го знам…
и аз съм бягала.
И още бягам понякога…
от срещата с истината в очите.
От онова, което боли най-много – да бъда предадена, когато ми е пукало. Когато съм обичала. Когато съм се доверявала.

Цял живот не допусках тази болка,
защото… исках да вярвам в хората.
Но днес се попитах нещо друго.
Когато те сами не искат да го направят…
защо да го правя аз?

Цял живот не им позволявах да се покажат в лошата си светлина.
Ограничавах болката, като я поемах вместо тях.
Но защо да ги пазя от болката, която не плащат – само за да не се наложи да ги пусна?

Мисля, че днес чух.
И ще гледам как си тръгват
по повърхността на собствените си избори…
Без гняв, а само с онази тъга,
която имат хората,
научили се да дишат под вода
в самотата, която носи комфорт само…
на душата.

Може би затова днес вселената ми каза ясно,
премина поредният кораб,
който никога не е бил
за моето пристанище.
А аз… като вълната,
която се опитваше да бъде спасение,
трябва просто да приема,
че съм и е урок.

В крайна сметка…
дълбочината се увеличи.
А каквото не ѝ принадлежи,
просто изплува на повърхността.