Blog

Истината не се подменя…

Пиша това, защото границите имат смисъл.
Когато някой започне да използва чужди думи, чужди истории и чужди чувства, за да изгражда собствени версии на реалността – това вече не е игра. Това е манипулация.

В последно време (и не говоря за ден-два) се появяват хора, които от 100 км виждам, че са фалшиви профили. Пишат, коментират, присъстват с измислени имена.
А да… и се опитват да се представят за мен. Под прикритие, разбира се. 🤨
Опитват се да изкривят истината ми, да прехвърлят вина и да създадат съмнение в хора и места, където няма такова.
Но аз знам какво съм казала, на кого и защо.
Знам кое е мое и кое е опит да бъде
откраднато от думите и историите ми, пренаписано след това или използвано срещу мен и хора около мен.

Но нека бъде ясно – само тук говоря с гласа си.
Никъде другаде.
Там, където съм аз, си личи – по нежността,
по странното ми чувство за хумор и самоиронията, истината зад думите, и начина, по който чувството от гласа ми стига до хората. Не с изкривена история, която уж прилича на мен… а с думи, които идват от сърцето ми.

И не, че съм учител по български…
не претендирам за безупречен правопис, но не пиша и неграмотно.
Нито на български, нито на английски.
Стремя се към яснота, към приличен изказ и към смисъл – без значение какво създавам, коментирам или пиша.

Защото думите ми са мой избор.
Моите грешки са мои.
И стилът ми – също.
Няма друг, който може да изиграе ролята ми, без да се усети фалшът зад всичко.

А това със споделянето на лични неща по разни платформи е… смешно.
Аз не споделям от живота си другаде, освен тук.

Опитите да ме имитират или да използват моменти от моя живот (къде истински, къде доизмислени 😅) като сценарий за своите драми – са типични за хора, които дебнат слабости.
При мен обаче не минават. Затова се прехвърлят към други хора около мен – там, където вярват, че могат да посеят съмнение.

Това са просто опити да ме направят огледало за собствения си фалш и илюзии.
Да ме почернят, да ме използват като кукла, която да поеме тяхната злоба и лошотия – онези, които държат като затворник собствената им душа.

Но нека знаят – тук не ме познава никой.
Само няколко човека знаят кой седи и пише под името. И точно затова не е трудно да разбера кой стои зад маските, когато срещна „себе си“ някъде, където никога не съм била. 🤪

И още нещо…
Аз не съм зла.
Не търся отмъщение, не мразя и никога не използвам информация, която знам, за да нараня някого.

Моля ви се… през годините съм била използвана, предавана, изоставяна и хиляди пъти наранявана. И въпреки това, когато имах възможност да кажа много неща за хора, които наистина са ми навредили – не го направих. Не защото съм глупава или се преструвам на добра, а защото сърцето ми е наистина чисто.
Не познавам злобата и не я сея в себе си.
Това съм аз.
Не съм светица – много съм дива, греша, наранявам, страхувам се…
но не съм слаба заради доброто в мен. То е моят център и път в света.

Ако някой използва мен, за да събира измислени данни, истории и манипулации, които после приписва на мен – не съм аз.
А ако някой вярва на това… значи никога не ме е познавал истински.

Тези, които са ме видели истински, знаят, че аз просто продължавам, когато приключа с някой човек.
Веднъж щом съм пуснала – не се връщам.
Не търся нито отношения, нито да върна болка или някакъв реванш.

Пускала съм стотици хора.

Не мога да мразя, но и не мога да се преструвам.
Затова изчезвам от живота – тихо и без драма.

Истината не се нуждае от защита, да…
но има нужда от човек, който не се страхува да я изрича винаги.

И ме имитираха много пъти. Не само сега… винаги е било така. Защото автентичността носи усещане за нещо което и другите искат да притежават. Но тя не се имитира… тя се създава.
А аз съм тук – с гласа си, текстовете и мислите… само тук. Вече и недостъпна за външни лица. Защото, тези които искат да са до мен, остават и се борят за това. Тези, които се възползват само от мен остават от другата страна на оградата.

А от това което пишете… нищо не е мое.

Нека се казвам Тома Неверни – но не ви вярвам.
Не вярвам на „милото“ ви поведение в коментарчета,
на „желанието за помощ“,
на историите, които търсят съчувствие,
на чуждите ви имена,
на снимките,
на нищо.

По простата причина, че прозирате.
Когато казвам, че виждам отвъд думите – това имам предвид.
Поведение. Начин на писане. Изказ. Дори кой кога и къде се движи.

И ако приемем, че това е игра на шах – аз не съм бялата страна, но определено наблюдавам черната.
И мълча не от слабост или защото съм сляпа за нещата, а защото имам достатъчно знание. Виждам ходовете. А дори познавам женската тактика по-добре и от мъжката.
И да – преча.
Понякога преча на някои хора не за да властвам, а защото има несправедливост.
Когато някой опитва да посее вина, болка и крилати фалшиви мисли в друг човек… аз съм там.
Защото да спреш манипулация понякога означава да вдигнеш глас, друг път – просто да присъстваш. Да покажеш, че не търсиш битка, но определено виждаш всичко и се бориш за справедливост.

Не съм тук да нападна…
тук съм, за да спра фалша, преди да е станал истина.

Една стара селска баня…
Аз – разкъсана между
„трябва ми почивка“,
нуждата от поредния нов зъболекар (за предпочитане такъв, който не се панира като госпожичка),
психолог, готов да държи тежестта ми,
или
направо психиатър, който е склонен да ме прибере… веднъж завинаги.

Мозъкът ми „Спести си терапията. Виж лицата… във винтовете.“

И честно…
когато започнеш да виждаш емоционално нестабилни плочки, знаеш, че определено и ти не си много далеч от тях. 🙃

🥰☀️🍂🍁🍄‍🟫🐌