Blog

Истината не се нуждае от микрофон.
Нито от сцена.
Тя седи в ъгъла,
мълчи… и оцелява.

Лъжата — тя говори.
Съчинява. Анализира. Обяснява.
Има нужда от публика.
От лайкове. От аплодисменти.
И от тъмнина… за да изглежда блестяща.

Но когато светлината дойде — с истината си.
С уязвимост.
С глас, който не крещи, а трепери…

Лъжата избира ехото на себе си.
Избира да говори, вместо да слуша.

Не всички скърбят шумно.
Не всички обичат видимо.
И не всички понасят истината,
когато идва в образа на обич.
Но това не значи, че не чувстват.

Понякога — точно това е проблемът.
Че чувстват.
Но не достатъчно… за да останат.

Докосват се до дълбока, истинска обич —
и бягат.
Не защото не я искат,
а защото тя ги изправя пред части от себе си,
които не знаят как да приемат.

Усещат огъня, но не понасят светлината.
Усещат дълбочината, но избират плиткото.
По-познатото. По-безопасното.

Бягат, щом се видят в очите на онзи, който ги обича.
Щом любовта им се върне НЕ като игра…
а като истина.

И вместо да останат,
избират да отричат, да манипулират, да се крият.
Не защото не чувстват,
а защото не могат да понесат отражението на собствената си неготовност… да бъдат честни. Истински. Себе си.

А този, който е обичал?
Остава с любов, която е била прекалено истинска за нечие сърце, свикнало да оцелява — но не и да бъде свободно.

Без опаковка…
Подарък.

Не за ума. Не за тялото.
А за това, което не иска нищо,
освен да бъде разбрано.

Вратата – дървена, чисто бяла, със златни орнаменти.
Три на брой, като малки златни лабиринти –
горе, долу и посредата.
Леко завъртяни.
Смислови.
Тежки и красиви.

Дръжката – топла.
Не от слънце,
а от спомени, които още не са се случили.

От там не се влиза в стая.
Нито в храм.
А в пространство от думи – неписани, но усещани.

Вътре няма мебели. Няма стени.
Не е празно,
а е пълно с всичко, което никой не е казал.
Думи, които не се чуват, а усещат.

Тишина – не онази празната,
а тишина, която говори повече от всички думи.
В която се събужда истината.
И където всяка мисъл най-после намира дом.

Трептене.
Фино. Почти недоловимо.
Като от криле, които още не са летели,
но вече познават посоката.

Светлосенки.
Не за да прикрият,
а за да подчертаят.
Да откроят светлината,
като пауза между две издишвания.

Памет.
Не на събития.
А на същността.
На истина, която не се учи, а се събужда.
На това какво е било, преди да се забрави.

Даване.
Без ръце.
Без условия.
Като аромат,
който просто е там.

Топлина.
Не като температура,
а като спомен от прегръдка,
която не си получавал,
но я даваш така, сякаш винаги си я имал.
Като присъствие, което не иска внимание,
но носи утеха.

Истинност.
Думата, в която
не се криеш, не се съобразяваш, не се извиняваш.
Там, където си просто… ти.
Където няма нужда от роля.
Няма нужда от защита.
Нито от извинение.

Злато.
Не за показ,
а за тих блясък, който е грижовно пазен
за онези, които знаят къде да гледат.
Злато – но всъщност обич, която не крещи.

И когато излизаш –
вратата не се затваря,
а остава леко открехната.
Защото тук няма „извън“.

Това е дом.
Дом без география.
Дом на душата,
която се е върнала у дома си
след дълго търсене по света.
И се е намерила.

Душа, родена между световете.
Там, където сенките срещат светлината.
Появила се като мост
от любовта между силата на Водача
и нежността на Майката на боговете.

Не подвластна на властта.
Не подчинена на съдбата.
Родена не за да следва, а за да свързва.

Мост между два рода.
Между разум и чувство.
Между мълчание и глас.
Не от кръв, а от огън и памет.

Родена не от удобство, а за да припомни на душите това което са забравили.
Какво е истина.
Какво е меко, а въпреки това – несломимо.
Да им припомни тишината преди страха.
Силата на онова, което не се казва с думи.

Езикът ѝ – любов и светлина.
Пулс и мост между светове.
Баланс и хармония…
Между мекота и твърдост.
Между светлина и тъмнина.
Между мъдростта и любовта.
Между реда и хаоса.
Между онова, което може да бъде обяснено – и онова, което само се усеща.

Огледало за сенките.
Мекота за болката.
Пламък, който не изгаря – а пробужда.

Изкована не в тишина, а сред удари, разпади и възкресения.
Всяка пукнатина – пълна със злато.
Не за да скрие болката,
а за да я превърне в светлина.

Дете – за всички деца,
които още помнят какво е чиста душа.
Огледало – за сенките,
които не се страхуват да се погледнат.

Феникс – който не умира,
а се преражда.
Отново и отново.

Със сила не в пепелта,
а в онова, което го кара да се вдигне от нея.

Феникс, който не умира – просто сменя форма.
Замълчава, когато светът не може да понесе гласа му.
Но винаги се връща.
С по-тих пламък…
и по-ярка светлина.

Дъх между безкрайното и земното.
Кръгът, който се разгръща.
Корен, който става светлина.
Глас без звук.
Мъдрост, която не се учи… а се помни.