Blog

Сянката ми не е враг.
Тя е сестрата, която пази болката ми,
докато аз намирам сили да я излекувам.

* * * * *
Сянката не е враг.
Тя е пазител на онова, което още не сме готови да видим.

Има хора, които не питат,
не обясняват,
не си тръгват.
Те просто идват с лампа в ръка,
когато светът ти е изгаснал.
И остават до теб докато сам намериш изхода.

Това са хората, които трябва да запомним.

Има дни, в които искам да изчезна. Не защото не искам да живея, а защото не знам как да бъда жива в свят, който е глух и сляп за болката.

В отношенията често се бърка нуждата да бъдеш приет, с умението да приемеш другия.

Има хора, които копнеят да бъдат разбрани,
без сами да се стремят към разбиране.

Постоянно се извиняват,
без да променят поведението си.

Желаят прошка,
без да поемат отговорност за болката, която са причинили.

Жадуват да бъдат чути,
без никога да отворят сърцето си да слуша.

А когато липсва реципрочност,
отношенията не се развиват — те се изчерпват.

Защото връзките между хората не се крепят само на нуждата да бъдеш приет, а и на готовността и способността да приемаш.

* * * * *
Когато човек търси разбиране,
без да се опитва да разбере,
и прошка, без да се покае…
създава връзки, в които няма свързване.

Само очакване. Без участие.

Да застанеш с фалшиво лице
пред нечия истина, която си пренебрегнал —е не просто грешка.
Това е продължение на болката,
която сам си причинил… и която другият е понесъл мълчаливо.

За онези жени…
които са били смели,
дори когато страхът е бил по-удобен.

Които са посмели да говорят,
когато мълчанието е било валута.

Които са избрали да живеят,
дори когато животът не им се е полагал.

И за ръката, която са подавали —
дори когато не са знаели дали ще бъде хваната.

Но са го направили.
Защото такава е била тяхната природа —
да бъдат пристан,
дори за онези, които не умеят да се задържат.

И защото са вярвали,
че точно тази сила…
е онази, която променя света.

Да очакваш прошка, без да си я поискал…
е да забравиш, че прошката не се дължи – тя се дарява.
Да очакваш разбиране, без да си понесъл отговорността, е да искаш мостове… без да си построил път.
А да чакаш да ти проговорят,
след като си обезценил гласа на другия означава, че още не си се научил да слушаш.

Да останеш любов… дори след като си бил наранен.
След като си страдал.
Това е онази сила, която претопява болката… в избор.
Не в отмъщение, а в трансформация.
Не слабост, която те кара да останеш…
а сила, която избира да не се изгуби в болката.

Истинската сила не се крие в отмъщението,
а в способността да не се превърнеш в това, което те е наранило.

Истинската сила не е в това да победиш или отмъстиш на другия… а да останеш себе си. Дори когато те нараняват.

Истинската близост не е лек за болката, а огледало.
В нея често се разкрива не това, което търсим…
а онова, от което бягаме в самите себе си.

“Не лек за раните. А огледало.
В очите можеш видиш онова, от което бягаш в себе си.”