Blog

Когато мъж, който живее чрез сянката си, срещне жена, която го осветява, той или ще я последва…
…или ще я направи чудовище в ума си,
за да оправдае това за което си затваря очите.

Ние сме пирамида – вътрешен лабиринт
на скритото знание,
на онова, което не се разкрива от пръв поглед.

Аз не влизам в сенките,
за да загубя светлината си.
Влизам, за да покажа на изгубените,
че още съществува път обратно.

Най-опасната сянка не е тази, която те плаши…
А тази, която се преструва на светлина.

Нещо, което научих за сенките на другите:
те не идват, за да те уплашат.
Идват да проверят дали носиш светлина…
или още се криеш от собствената си истина.

Слизала съм в сенките на другите — не за да остана, не за да се изгубя,
а за да им покажа, че дори там…
има светлина.

Но не всички сърца я разпознават.
Понякога, щом пламъкът докосне тъмното,
нещо в тях се плаши…
а думата, с която го наричат, не е светлина — а опасност.

Понякога ме посрещат.
Друг път — затварят вратата.
И вместо да видят огъня като покана,
го усещат като заплаха.
Не защото гори…
а защото още не са готови да го понесат.

А аз си тръгвам.
Със същата тишина,
с която съм дошла.
Оставям им избора — дали да останат в сенките…
или да посрещнат собствената си светлина.

Истинската магия не е да четеш чуждите мисли. А да разпознаеш собствените си…
преди да ги удавиш в страх.

Има хора, които срещаме,
за да си спомним как боли,
когато заглушим себе си
в името на нечия тишина.

И не, защото са виновни или лоши,
а защото сме забравили да бъдем верни…

на себе си.

Сенките не се страхуват от любовта — те се страхуват от светлината, която тя носи.
Защото любовта не просто прегръща, а разкрива.
И онова, което разкрива… понякога боли.