Blog

Понякога слънце. С нежните лъчи.
Друг път луна. С мълчаливата си сянка.
Но никога без светлина.

Висша форма на мълчанието.
Колкото по-навътре стигаш,
толкова по-малко има за казване.

Пирамидата крие вътрешен лабиринт.
И само онзи, който не търси изход, а търси тайната ѝ…
намира същината.

Има хора, които усещат света в цели абзаци.
Не могат да обичат повърхностно.
И разбират другите… още преди да са изрекли дума.

Такива хора често плашат със светлината си онези,
които още се крият зад роли — водени не от сърцето, а от сянката на егото и очакванията.

Но светлината на една истинска душа
не идва, за да бъде удобна.
А за да бъде… истина.

Няма да се намериш,
ако продължаваш да бягаш от болката.
Болката са камъните,
от които е построен пътят… към теб.

Не всяка сянка е зло.
И не всяка идва от тъмното.
Понякога… тя е белег от светлина – родена от любов, която не е била приета.
Или допусната.

Има мисли, които не са просто… мисли.
Те са езикът на вътрешните стаи — онези, които се разкриват
само в тъмнината.
Само в тишината.
Когато си спрял да питаш.
И просто… слушаш.

Търсиш огъня…
и забравяш, че ще минеш и през дима.
Всяко пречистване започва с разсълзени очи и задух.

Истината?
Няма да я намериш, без да се изгубиш в лъжата.
Тя не стои на повърхността,
а под пластовете, които първо ще те излъжат,
а после ще те събудят.
Ще бъде на пътя ти — не за да те отклони,
а за да те изпита дали наистина я искаш.

Всичко в света има своя половина…
и денят, и нощта;
и огънят, и ледът;
и обичта, и страхът.
Нищо не идва само.
И няма как да разпознаеш едното,
ако не си минал през другото.

И колкото повече бягаш от сянката — толкова по-малко разбираш светлината.

Някои сенки крещят.
Други – само гледат.
Но и двете искат едно:
да не ги забравиш.
Да ги върнеш…
в тялото на Истината.