Blog

20:49 – Един и същи час и на двете снимки, а са като две различни дихания на един и същ ден.

🩵 На първата е небето зад къщата.
И със синия цвят и облаците, поръсени с меко розово… носи специално усещане за безкрай,
може би лекота…
Небе, което сякаш ти казва:
„Дишай.“

🧡 Втората е пред къщата.
Изглежда като снимана в друг ден…
Тя пък е топла, почти можеш да усетиш как нощта се задава след нея.
Залезът като тиха въздишка на деня, който си тръгва с цвят, а не с шум.
Сякаш светлината казва „Благодаря ти, че беше тук“.
А дърветата стоят като свидетели на тайнството между слънцето и хоризонта.

Понякога животът е точно това:
Да си между два изгледа — един към шир,
и един към мекота,
И да знаеш, че си точно там, където трябва да бъдеш. 🤍

🐌 Когато тренираш за олимпиадата по плуване…
…но съдбата те е създала охлюв. 😅
А после… все пак решиш да скочиш във водата.

Днешният фотогеничен модел…

Същество, което носи дома на гърба си и по природа е предпазливо… излязло почти цялото от черупката си. И само влизащо във водата…
Видях го като малък акт на доверие и смелост. На отдаване. На освобождаване от страха.

Сякаш успях да уловя момент, в който нещо толкова крехко и уязвимо е решило да се наслади на живота – да се „поплиска“ във водата. Без да бърза (не че има слава на бързащ 🤪). Без да се крие. Само да бъде в момента.

И може би…
Понякога, когато си мислим, че трябва да се пазим, затваряме, крием – светът тихо ни кани да се покажем. Да се „поплискаме“ и насладим на живота. И открием, че не всяка вода е опасна. Понякога е точно това, което душата жадува. Глътка свобода… без страх.

А пък аз бях там, за да го видя. И да го снимам – Каква късметлийка 🙃. И да заслужи място в галерията ми, като десетките му приятели имащи поне по няколко портрета всеки 😅.
И… ето, че бях свидетел на малка, почти невидима смелост.

Да си призная – беше много миличък. Изглеждаше щастливо отпуснат. 😌
И знам, че не всеки би се спрял да усети охлюв по този начин. Повечето хора биха го подминали. Но аз видях нещо повече: един малък живот, който се радва на една съвсем обикновена на пръв поглед локва, на водата, на тялото си, на това че съществува.🤍

✅ Урок за деня:
Един охлюв може да ни напомни, че не винаги е нужно да бързаме, за да сме живи. Понякога най-смисленото нещо е да се спреш, да се отпуснеш и да позволиш на света да те докосне. Без страх. Без броня. Без план.

Върхът не е място. А състояние.
Можеш да го достигнеш навсякъде по пътя…
дори в пещерата,
дори без гледка.
Понякога си „горе“, но празен.
Понякога си „долу“, но цял.
Защото височината не се мери с метри,
а с вътрешна яснота и истина.

Пътят нагоре е като архитектура на скритото.
А пътеката се строи от въпроси.

Понякога може и да не го разбереш…
но не всеки въпрос търси отговор.
Понякога е търсене на присъствие.
На усещане.
На опознаване.
На това, което си.

И тогава въпросите не са за това кой е прав – а дали сме свързани.

Затова и не целят логика.
Понякога задаването на „защо“ е стремеж към близост.
Един до друг.
И до себе си.
До онова, което не може да се каже…
а само да се усети.

Вода с памет.
Носеща ехо от всичко преживяно.
Река с отражения на хора, за които никой вече не мисли.
Понякога кристално ясна.
Понякога — мътна от болка.
Но винаги… дълбока.
Винаги жива.

Има хора…
остри като нож, дълбоки като кладенец.
Хора, които не просто преживяват живота — а го дълбаят.
Не се задоволяват с повърхностното.
Търсят смисъл.
Истина.
Дълбочина.

Не ги интересуват баналности,
нито лесни отговори.
Кажи им „нещата са прости“ — и ще видиш как в тях се надига съмнение.

Защото знаят:
простотата често е бягство.
Извинение.
Околовръстен път… далеч от истината.

И затова…
такива хора са опасни за онези,
които не са готови да се срещнат със себе си.

Има и такива хора, които са…

…нещо, което не се вписва в обичайното.
Не просто човек.
А преживяване.
Неудобно за логиката, но дълбоко за душата.
Сякаш самият живот ги изпраща, за да пробудят нещо…
Нещо което вече е било в нас, но отдавна сме забравили.
А те просто ни напомнят — по своя си начин… че сме повече, отколкото сме се осмелявали да бъдем.

И точно затова ги усещаме не с ума, а със сърцето.

Да бъдеш нечий катализатор е дар… и обет.

Да запалиш огън — и да останеш,
докато се роди светлина,
която не е твоя…
но е тръгнала от теб.

А после — да не я задържиш,
а да я благословиш с мълчание.
С обич.
С онази най-чиста любов — която не очаква…
а пуска.