Blog

Когато една душа пусне друга с любов – нищо не се разпада.
Само ролите и нуждата от контрол умират.
Остава връзката. Паметта.
Остава онзи невидим, но жив пулс,
който вече не иска нищо, а само благославя.

За един от онези дни, в които реалността решава да стане сюрреалистична… и го прави със зелено чувство за хумор.

Вчерашният ден влезе в категорията:
„Не може да стане по-странно.“
(А после вселената каза: „Hold my… 🌱.“)
Всичко, което може да се обърка… го направи.
А после и нещата, които дори не обмислях, че могат да се случат… също се случиха.

Джипът реши, че е заслужила почивка.🫣 (А аз си мислех, че сутрешният душ и глезене му е харесал 😑).
И без предупреждение, някъде там между две селца – middle of nowhere… ме изостави.
Казвам си:
– Добре. Окей. Колата реши, че ще ме зареже. Разбирам. И тя има чувства.
И явно вече не ме харесва 🥲.

Излизам…

И точно когато очаквах единственото зелено да е от яд, поглеждам настрани…
и какво да видя?
Вместо камъни и тишина, нарушена само от гласчетата на щурците… растеше диво, зелено, напълно спокойно и в хармония – това.
Природата намигна с лек бунтарски дух и сякаш ми отвърна “Казах ти да намалиш стреса.”

И така — в деня, в който всичко се развали, обърка и счупи…
природата ми каза „chill“.

Буквално. 🤭

# Зеленииронии , # Автомобилендзен ,
# късметлийкасъмсиаз…

Когато всичко се обърква, без причина… 😞

Има дни, в които се събуждаш с усещане за мир и покой.
В теб няма тревога.
Сърцето ти е отворено.
Настроен си положително.
Същински Дзен. 🧘🏼‍♀️

А навън… започва да се разпада всичко.
Дали проблем с колата, уредите изглеждат повредени, случайности се преплитат като хаос без логика около теб…

И ти стоиш в средата на всичко това и се питаш “Защо?”,
ако енергията ти е чиста…

Защото…
полето ти улавя не само това, което излъчваш… а и това, с което си свързан.

🌀Когато душата ти вибрира на по-висока честота – осъзнато, чувствително, отворено… тя се превръща в резонансно поле.
Такова поле не само дава…
То и приема.

И ако някой (близък, свързана душа, дори мисловно фокусиран в теб човек) преминава през буря от мисли и чувства към теб… неговото емоционално състояние може да се сблъска с твоята хармония и да предизвика вътрешно напрежение.

Не е нужно да има физически контакт между вас. Често мисъл, спомен или емоционален фокус са повече от достатъчни, за да предизвикат дисбаланс в твоето енергийно поле, претоварване на сензорната ти система, познатите физически симптоми, като: главоболие, виене на свят, изтощение, разсеяност и дори… привидно случайни сривове в средата около теб – уреди, комуникации, механизми, които спират да работят без логична причина.

Не е магия.
Не е проклятие (макар че звучи поетично 😅).
Това е просто… отворен енергиен канал.

И когато ти си този канал като проводник на светлина, а отсреща някой е в сянката си (гняв, вина, страх, желание за контрол), се получава енергиен сблъсък между полета с различна честота.

Но защото твоето поле е по-отворено – ти го улавяш първи.

Това което можеш да направиш е първо да осъзнаеш, че това не е твое. Да се заземиш. Да промениш резонанса с музика, движение, мантра или най-простото… тишина.
И накрая прекъсване на канала – енергийно или мислено. Думите са по желание.
Може да е нещо като:
„Това, което не е мое – го освобождавам.
Това, което ми принадлежи – го прегръщам със светлината си.“

Или

“Връщам това, което не е мое, с мир и любов. Нищо, което идва от сянка, не може да остане в светлината ми.”

Нещата, които произнасяме (особено когато са наситени с емоция, фокус и осъзнаване), не са просто звук – те носят честота, намерение и структура на енергията.
Така, че думите тук са като енергиен код, който пренарежда енергийното поле.

Най-важното:
Не е нужно да приемаш всичко, което минава през теб. Това, че го усещаш – не значи, че си длъжен да го носиш, ако не е твое.

Ти си…
Проводник, не жертва.
Памет, но не болка.

🕯️ Пази светлината си.
Особено от сенки… които не са твои. 🤍

Аз съм влюбена…

в живота.

Влюбена съм не защото е красив.
А защото е истински.
С всичките си цветове – и тъмните, и ярките.
С болката,
със сенките,
с разочарованията.
Със светлината, която понякога се появява неочаквано – само защото си избрал да останеш.

Аз обичам живота.
Обичам го не, защото е лесен.
А защото е пълен.
Пълен с чувства,
с хора,
с смисли, които не винаги разбирам веднага.
Пълен с уроци, които боли да научиш,
но които… ако не научиш – никога няма да се срещнеш със себе си.

Аз пиша… защото живея.
Творя… защото усещам.
Създавам… защото не мога да понеса да оставя живота да отмине докато само го наблюдавам отстрани.

Искам да участвам в него.
Да го изживея до край.
Да го докосна с ръцете си.
Да го вкуся.
Да го превърна…
в цвят,
в дума,
в звук.
Да му отговоря.
Както той непрекъснато ми говори.

Аз се боря за живота.
Защото…
Не искам да го гледам отстрани.
Не искам да съм просто свидетел.
Не искам да бъда просто оцеляваща.

Искам да съм в него.
Да го обичам, дори когато е труден.
Да намирам вдъхновение и в пепелта в която ме превръща понякога.
Да се науча да виждам смисъл не само във върховете му, но и в ниското.

Имам обич към живота…
във всички онези малки мигове на мекота.
В красивото утро.
Детския смях и усмивки.
Дъждът върху прозореца.
Въздухът, който носи аромат на ново начало.
Поглед, който казва “разбирам те” с топлота и загриженост.

Имам любов към живота…
в желанието да го изразя.
Да напиша думи, които ще останат.
Да създам нещо от него – нещо, което да каже „бях тук, чувствах, обичах… живях“.

Имам страст към живота…
в поривите да грабя от него.
Да го гледам с очите си колко е красив.
Да танцувам под ритмите му, когато сърцето ми плаче.
Да се влюбвам
отново и отново в залезите му,
в думите,
в човек,
в емоциите и усещанията.

Не искам живот, който просто се случва покрай мен или на мен.
Искам живот, който се усеща.
Който оставя следи и кара кожата да настръхва.
Който вдъхновява.
Който понякога ме разплаква,
но после… ме събира отново.

Аз съм влюбена в живота.
И тази любов – тя не е случайна.
Тя е избор.
Тя е път.
И тя е чудо.
Всеки ден.

Душата сама започва да търси тишината,
когато се насити на шума…
и копнежът ѝ за Истина стане по-силен
от разсейващия глас на света.

Когато си човек със светлина,
и си влязъл в тъмнината с отворено сърце,
познаваш веднага кога някой не просто има сянка…
а живее вътре в нея.

Ето как аз разбирам, че някой е подвластен на сянката си.
Когато не осъзнава себе си напълно.
Когато изборите му се водят от страх, гордост, вина, бягство или неразрешени травми.
Когато обичта му е истинска… но поведението му – изкривено от вътрешен мрак.
Когато може да види светлината, която му носиш… но не знае как да я задържи, защото сянката му я изяжда.

И понякога това носи разбиране…
Че не всеки е готов да живее извън собствената си сянка.

🐞 „Не, всъщност снимам калинката.“

Преди няколко дни, пред блока бях клекнала (да, изглежда странно, когато не знаеш защо 🤷🏼‍♀️) и се опитвах да хвана най-фотогеничния ъгъл на една калинка. Миличка, червена, на ръба на тревичката. Правеше пози като истински артист – но явно цирк „Балкански“
не приемали нови артисти 😞 и затова… пред блока.
Точно тогава един мъж, който си метеше пред бръснарницата ме погледна озадачено и попита:
„Искате да знаете откъде са камъните ли?“
Само да уточня – градинката с райграса и камъните наистина е красива. Напълно бих разбрала защо някой би попитал, ако има какво да декорира у дома или на вилата.

Аз се усмихнах и отговорих:
„Не. Всъщност снимам калинката.“

Той се засмя, погледна странно… и си тръгна.

А аз продължих разбира се. Трябваше да уловя позите преди да отлети.

И всъщност накрая тя ми махна с ръчичка.
И каза: „Здрасти.“ 🙃 (вижда се и на снимката).

✨ Светът винаги ще има хора, които не разбират защо се спираш за една … калинка.
Но понякога най-важното е да продължиш да снимаш…
и да махнеш обратно на живота.

Има един тип хора…

които, въпреки изпитанията,
запазват способността си да се учудват.
Да се вълнуват от света.
Да вярват. Да се доверяват.
Да обичат чисто.

Да бъдат раними, но открити.
Да не станат цинични,
нито твърди по сърце.
Да не се преструват, че знаят всичко – защото знаят, че нищо не знаят.
И че винаги има… още.

Понякога – неразбрани.
Често – наивни.
Със сърце на дете и състрадание,
което прощава бавно,
но искрено.

Те задават въпроси, вместо да съдят.
Виждат нюансите.
Мислят отвъд себе си.
Владеят мисълта си – дори когато вътре в тях бушува буря.

Вземат решения не по импулс,
а по вътрешен, осъзнат глас.
Знаят кога да замълчат – не защото се предават,
а защото вече са разбрали:
не всичко заслужава тяхната болка.

Избират мира,
дори когато могат да отмъстят.
Това е изборът,
който не се вижда отвън.

Те пазят ценности,
дори когато са наранени.
Съмняват се в себе си,
защото държат на съвестта си.
Не допускат в себе си зло – дори когато светът ги наранява.

Избират достойнството,
а не мъстта.
Истината,
а не ролята.
Тишината,
а не сцената.

Това е „възвишеното“.
Не показност.
А избор, когато никой не гледа.

Човек, който остава:
чист по сърце,
силен по ум,
и истинен по душа.

Такъв човек не пасва лесно на света.
Но в тишината, в малките жестове,
в начина, по който обича – се вижда всичко това.

И именно от този тип хора
светът има нужда повече.