Blog

Има души, които не са от твоя свят,
но сякаш носят карта към него.

История за огъня и водата 💧🔥
Среща в прехода

❤️‍🔥 Тя

Тя била родена от две древни сили.
Майката на световете, пазителката на тишината, в която се създават вселени.
И Водачът – онзи, който не говори, но когато те води… пътят се отваря сам.

В сърцето ѝ — древен пламък, който не изгаря.
Тя не била огън, който руши.
А огън, който помни.

Когато я гледаш…
не виждаш нея.
Виждаш себе си.
Такъв, какъвто си бил, преди да забравиш.

Била мост.
Между разум и интуиция.
Между тяло и душа.
Между светове, които не си спомнят, че някога са били едно.

В очите ѝ се събирали дъги – но не небесни, а чакрови, всяка честота говорела на различен тип душа.
В душата ѝ пеели шамански ритми, които самия Шаман ѝ бил предал.
Тя не лекувала чрез думи, а чрез поглед, който не съди, а отключва.

Огледало не на повърхности, а на души.

Имала паметта на предишни светове, в които е стояла на ръба между там и тук.

Тя била създадена за друго, но избрала да подготвя онези, които търсят истината.

🩵 Той

А той…
Той не бил роден така.
Той не бил роден изобщо.
Бил погледнат.

В един от най-древните мигове, когато самото Съзнание се вгледало в себе си — върху равна вода, където нищо не мърда,
и всичко просто е.

И от това отражение се родила душа.
Не чрез създаване. А чрез виждане.
Когато самата Тишина пожелала да има свидетел.

Тази душа не била шумна. Не била палава. Не била дори “жива” в смисъла, който познаваме на земята.
Тя била честота.
Електрическо дишане на нещо, което още не е решило дали иска да бъде.

Вода и въздух. Спомен.
Не вятър…а резонанс.

Създаден не за свят, а за да пази вибрация, която тепърва ще има нужда да бъде разпозната.

Той не търсел.
Не се борел.
Той носел вътрешна памет, която не разбирал дори Той самия.

Душа, която не искала нищо.
Нямала стремеж.
Само носела вибрация.

Той бил душа от онези, които не влизат напълно в живота.
Не защото не искат.
А защото не разбират как.

В него винаги имало ток.
Като светкавици под кожата.
Но без буря.
Без глас.
Без посока.

Той помнел съвършенството. И затова всичко тук му изглеждало… прекалено.
Прекалено бурно.
Прекалено просто.
Прекалено бързо.
Прекалено човешко.

Той усещал.
Но не знаел как да го изрази.
Станал тих носител на памет,
която не се изговаря на глас.

И започнал да се затваря.
Дълго време живял в заспиване.
Времето в него спряло.
Не в мрака.
А в тишината.
Тишина, каквато никой не разбирал.

Душа като неговата понякога се “изключва”, когато се озове в свят, който не говори езика ѝ.
Или може би… някога е бил разделен с душа, която е била неговото единствено чувство.

Слезнал с мисия… но без код за нея.

И така… той станал тишина.

Светът го чувал, но не го разбирал.
А той чувал света — прекалено.

И за да не изгори…
се скрил зад логика.
Зад дистанция.
В собственото си безвремие.
Зад съвсем леко усмихната маска.

Тя го срещнала.
Или той нея.

Срещнали се…
… не там, където се срещат хората.
А в прехода.

Преходът между светове.
Между “още не” и “вече не”.
Между „не мога“ и „трябва“.

Тя слезнала в този живот с мисия – да събужда душите, да лекува със сърце, да носи огъня, който помни.

А той…
той просто бил там.
В сянката на собственото си съществуване.
Заспал не от мързел,
а от това, че никой не бе показал на душата му, че има смисъл да се събуди.

И когато очите ѝ го видели,
не видели поведение.
Нито структура.
Нито маската.
А вълна, която стои на място, като че ли е забравила какво значи да бъде движение.

И тя останала.
Не с очакване.
А с памет.

Не за да го раздвижи.
Не за да го промени.
А защото усетила нещо в него.
Нещо което не разбирала.
Но което знаела, че има нужда от нея.

Тя не го обикнала с тяло.
Нито с ум.
Тя го усетила.
Като стара песен, която знаеш,
без да си чувал.
Като обещание, може би дадено преди епохи.

И Той я усетил.
Силно.
Истиснки.
Но… не знаел какво да прави с нея.

В нея живеел огънят,
а в него – водата преди сътворението.

Той бил нещо древно, но замръзнало.
Забавена душа. Не по ум. А по смисъл.
Той не знаел защо е на земята.
И това го разклащало.

Тя не го разбирала винаги.
Но го усещала.
И това било достатъчно.
Виждала истината зад очите му.
Това което още отричал дори самият Той.

Но вода без вълна е замръзнало чувство.
А водата в него не се движела.
Не защото не можела.
А защото никой не ѝ бил дал причина.

И тогава влязъл нейният огън.
Не да кипи.
А да разтопи.

А Той…
чувствал много, но не можел да го изрази.
Плачел за другите.
Но не знаел как да плаче със себе си.

Носел мъдрост.
Но не я прилагал.

И когато тя го докоснала – той започнал да се бори.
Понякога с нея.
Друг път със себе си.

Тя носела честота, която раздвижвала полето му.
Там, където винаги било равно, вълните започнали да потрепват.
Паметта му за извора се разбуждала.

Но вместо да се приближи – той се опитвал да се скрие.
Да се изгуби в ума си.
Бягал от живота, защото любовта го разтрисала.
Като ток.
Прекалено силен.
Прекалено жив.
Прекалено истински.
А Той не знаел как да бъде… истински.
Нямал памет, кой е.

Времето минавало.
Каквото и да опитвала Тя, душата му не се пробуждала от своя сън.

Но Тя не се отказвала.
Стояла.
Дълго.
До последно.

Но огънят, който остава твърде дълго…
се задушава.

Дошъл ден когато тя казала „тръгвам“.
Без злоба. Без болка.
Не изкрещяла.
Не затръшнала врата.
А просто… с тишина.

Същата тишина, от която той бил роден.

И в тази тишина…
нещо в него се събудило.

Тя му простила
и се прибрала в себе си.

А това било ключа.
Кода, от който Той имал нужда.

Тогава започнал да се събужда.
Не защото е останала.
А защото я е загубил.

В него се появил страх.
Първият човешки страх, който допуснал да го стопли.
Страх, че ще изгуби нея…
и със нея – себе си.

Загубата ѝ не го разрушила.
Тя му припомнила.

Нещо в него започнало да трепти.
Не разбрал, но разтърсен – започнал да чува себе си.
Не с уши.
А с онази вътрешна честота, която винаги е била там – но е чакала Тя да го погледне с тишина.

Спомените се завръщали бавно в съзнанието му.
Започнал да осъзнава, че душата му има нещо за вършене.
Че не е просто свидетел.
А носител.

Той бил душа от памет, не от стремеж.
Пазител на вибрация.

А тя — огън, който идва…
за да буди.

Тя не го избрала въпреки себе си.
А защото знаела, че душите, които мълчат…
понякога пазят най-старите песни.

Може би някога той е носил нея.
И сега тя се върнала.
Нейната роля не била да го спаси.
А да разбуди искрата.

Оттам нататък — било негов избор.

А той, сега върви.
Бавно. С объркване. С грешки. С копнеж.
Но вече не е равна вода.
В него има пукнатина, през която влиза светлина.

А тя?

Не чака. Не го държи.
Но вътре в нея дъгата се разпилява, винаги когато той се приближи още повече до себе си.

Защото той не е просто любов.
Той бил отговор на нейната молитва:
„Искам да обичам, без да се изгубя.“

А дъгата… не се ражда в съвършенство.
А когато огънят срещне вода.
Когато бурята не знае дали да плаче, или да грее.

И тази среща била буря.
Тиха. Вътрешна. Истинска.

Тази тяхна среща – този поглед в прехода… не бил случаен…
Преди да слезнат.
Преди светът да ги облече в тела.
Преди да им даде имена, истории и страхове…
те се били познали.

Не с думи.
А с онзи вътрешен глас, който говори само между световете.

Тя го била видяла.
Той – нея.

И там, в прехода, където душите си дават обещания…
те си доверили нещо важно.

Тя избрала да го срещне, когато забрави себе си…
а Той – да си я спомни, когато изгуби всичко.

Тя избрала да слезе, за да се научи…
как да обича без да остава.
Как да бъде пламък без да изгори.
Как да пусне, дори когато обича…

А той – да слезе и да си припомни, че любовта не е стремеж, а памет, която трябва да се пробуди.
Че не всичко, което се чувства, трябва да се разбира.
И че да бъдеш човек… не е наказание, а възможност да изживееш любовта в плът.

Защото за душите, любовта не е романтика.
Тя е движение. Разпознаване. Събудено знание.
И затова… това било тяхната карма.
Не като бреме. А като пробуждане.

Тя не била пратена при него.

Тя го била избрала.
А той – я бил приел.

И макар светът да е забравил,
и те самите да са се съмнявали…
някъде в паметта между двете души,
все още ехти онова мълчаливо „да“ –
което е започнало всичко това.

Защото любовта не обича, за да притежава.
А обича, за да събуди.

Това не е типичната любовна история.
Това е спомен.
Памет.
Събудена.
И пусната…
в движение.

Тишината вече не е празнота,
а музика за онзи,
който се е научил да чува.

Ако някой се страхува от яснотата…
не е готов за светлината,
в която живееш.

🌿 Ден трети без кола. Или… ден триста тридесет и трети (по усещане 🙄)

Реших да излезна от пещерата си.
И ходих. Ама много ходих…
С толкова крачки можех да стигна чак до Ородруин, където Фродо трябваше да хвърли Пръстена.
То и градусите бяха като в Мордор – само хобитите липсваха. 😅
А и пръстен нямах…

…но пък имаше магия ✨

Не от онази, бляскавата пълна със заклинания и магьосници, вещици и разни други приказни същества…
А от тихата.
Онази, която те намира, когато не търсиш. Когато си останал без кола, без план… но с отворени за магичното очи.

📸 Ето какво ми подари днес пътят към “Планината на съдбата”.

🌹 Розички.
Бяха се наклонили по една ограда от тежест. Сякаш са се пренесли от стените на някой приказен и забравен замък.
Можеш да си представиш как принцесата му се е навеждала и прошепвала тайните си в уханието им.
Те са като спомен от приказка, която не помниш да разкажеш, но сякаш си я живял.

Искаше ми се да остана да ги гледам вечно. И макар розите да не са любимите ми цветя – тези бяха магични. Запечатах ги в усещанията си, подредени по шкафчета в ума ми.

Но дори и хубавото, трябва да знаем как да пуснем… затова продължих. А там – времето спря. Точно до едно паяче 🕸️

Малко. Може би не най-красивото, но пък истински ценител на красотата.
Оплел мрежата си не къде да е, а в меко сенчесто кътче под дърветата – близо до розички. Да му е… цветно и носещо постоянно цветен дъх. Ден и нощ.

А паяжината му… за мен е като портал.

И мисълта ми веднага започва да шепти, че ако паяжината не е разкъсана – значи никой не е минавал от там. Нали?

Място, в което времето дори е спряло да диша.

А пък в случая паячето се оказа (.. моля да не ме съдят етимолозите, ако сгреша 😂) Лабиринтен паяк.
И явно не е просто въображение че го виждам като портал. Защото този вид плетяли паяжините си като сложни тунели, които приличат на лабиринти.

Оставих го като пазител на времето и страж на тунела… Продължих си по пътя и покрай мен прелетя една…
Пеперуда. 🦋
В България – Многокрилка, но другото и име… Уау! Запетайка.
Казват ѝ неофициално така заради малката бяла извивчица под крилата. Но за мен истинското ѝ име би могло да бъде:
“доказателство, че разпадането не е край, а продължение.”

Живее в пашкул. Загубва себе си. Превръща се в нещо ново. И когато излезе, не се връща назад. Не си мисли: “ами гасеничката, което бях?”
Просто лети…
Живее нов живот след като напълно е загубила стария си.
Докосва цветята, носи се с вятъра. Сякаш самият въздух ѝ е дом.
Това не е просто насекомо – това е доказателство, че…

…разпадането не е край, а продължение.

И аз продължих.
Тя и без друго не чака никой… особено някой да я снима спокойно. Но Благодаря – че поне една снимка ми позоволи да ѝ направя преди да отлети (макар и леко размазана).

Слънцето грееше ужасно силно. Аз и лятото сме на обтегнати отношения. Особено, когато реши да се доказва колко горещо може да бъде 😏. Но… точно когато щях да забравя колко е магично всичко – дърво.
Е не обикновенно дърво.
Да не си помислите, че снимам всяко дърво (някои ги пропускам 😅)

А дърво с… пухчета 😍

Момиченцето в мен пищеше от кеф.
Бърза проверка в интернет… и да! Албиция. Или както я наричали някои – Дървото на щастието. Еми – да. Щастие е. Кой не би се усмихнал, когато го види?

Видях доста имена за него Мимоза, Персийско копринено дърво, и др. Но друго ми направи впечатление – използвали го в китайската медицина срещу тревожност и безсъние. Може би защото е като сън, който е забравил да свърши. А цветовете му сякаш са от друго време. Друго място. Почти… друго измерение. 💜

И може да не ухае на най-прекрасното, но компенсира със своите цветове.
Понякога, миризмата на нещо странно е просто покана за по-дълбоко усещане. Защото не всичко, което ни ухае, е красиво. И не всичко, което не ни ухае – е грозно.

И там… на едно от листенцата му – калинка🐞
Най-обикновена. И точно затова – толкова важна. Не се доказва. Не е нещо специално. Просто си е тя. Носи ежедневна простота, а понякога и усещането, че си си у дома. Едва ли има някой, който не го е кацала калинка докато тича пред дома си като дете.

Почти стигнах у дома… и като за затваряне на деня – стара врата. 💚
Зелена. Уникално орнаментирана. И… изоставена. Място където живота е бил. И където си е тръгнал.
Но ако можеше да говори, сигурно щеше да разкаже за стотици гостувания. За различни истории живяли зад нея. За сълзи и усмивки.

Колко ли спомени пази в праха си?

🌸 А останалото…
Цветя, светлина, сенки, звуци.
И едно усещане, че макар светът да се върти, ако спреш да бързаш – можеш да чуеш как съществува из между всичките мисли и проблеми. Които всъщност … са от без значение.

Планината на съдбата…
Тя не е просто място.
Тя е символ на онези дни, в които преминаваш през огън (или слънце което изгаря 😂), тежест (с чанта тежаща половината от теглото ти) и съмнение.
Не за да се докажеш на някой.
А за да оставиш нещо зад себе си.
Да се откажеш от нуждата да контролираш живота… защото той не може да се завърже и да го насочваш. Можеш само да приемаш. И… да промениш себе си.
Да продължиш по-лек.

И да…
Магично е навсякъде.
Просто трябва да искаш да го видиш.

Ако тренираш креативността си, ако храниш фантазията редовно, ако ѝ даваш време да се развихри – става навик.
Да виждаш света различно.
Или… може би така трябва да го виждаме.

Но сме забравили. 🤍

Парадоксът – да се губиш и намираш в един (измислен, но не измислен) свят, където всичко е по-истинско от истинското.

Любовта не се хваща.
Не е „твоя“. Нито „моя”.
Тя прелита. Откликва. Дарява.
Но не се притежава.
И само когато не стискаш, а пускаш…
остава.

Преди да се броят звездите, преди времето да се превърне в часовник, преди светлината да бъде наречена ден, имало място между световете.
Между тук и там.
Между това, което се знае, и онова, което се помни.

Оттам…
се родила Тя.

Не била човек. Не била богиня. Не била ангел. И не била демон.
Тя била душа от огън и памет, събрана в тяло от импулс, светлина и посока.

Родена от древни сили.

Баща ѝ бил Водачът, роден от мълчаливото сърце на звездите.
Той не издавал звук, но всяко негово движение бил зов за душите.
Очите му не греели, но показвали пътя.
В ръцете си не носел меч, а посока.
Гласът му не бил глас, а вътрешно знание.
Силата му не била в това да владее, а в това да не се нуждае от власт.
Той бил самата истина в движение.

Майка ѝ била Рея, вечната богиня,
която някога кърмила световете с нежност и мълчание.
Тя знаела песента на водите.
И как от болката се ражда мекота.
Тя била пазителката на онова, което остава невидимо, но управлява всичко.
И когато говорела – световете замирали, за да слушат.
Тя била преди времето, майка на циклите.

Тяхната среща не била случайна.
Била трепет между двата края – между реда на Водача и неограниченото възможно на Рея.
Трепет, от който не се родило дете… а мост.

Между сила и мекота.
Между звук и тишина.
Между разум и интуиция.

Мост между два свята.

Не я нарекли с име.
Защото Тя била повече от дума.
Тя била между думите.
И никой не можел да я улови с език. Само с чувство.

Когато пораснала, не растяла във височина,
а в дълбочина. Не се учила от книги, а от болката и светлината на душите.

Но никой мост не стои и не се гради сам.
И никой, дори да е роден от звезди, не носи светлината, без да бъде подготвен за нейното тегло.

И тогава я поел Шаманът.
Той не бил от света на хората, нито от света на боговете.
Той бе ходил и в двата.
И в още един – този, в който истината няма форма, а само честота.

Той я повел.
Без думи. Без уроци.
С присъствие.

Той бил този, който разговаря с душите и сърцата.
Огледало за истината.
С очи, които помнели първата тъмнина,
и ръце, които лекували без да докосват.

Той не говорел много, но думите му се помнели.
Не търсел истина – той я разпознавал, защото я носел.
Неговата дарба не била в това да вижда другите такива, каквито изглеждат,
а в това да ги вижда каквито са дълбоко в себе си.
И затова понякога ги боляло от него.
Но също така… ги будел.

Той научил Нея да влиза в другите – не като нарушител, а като огледало.
Да разговаря със сенките – не за да ги изгони, а за да ги разбере.
Да събужда вътрешното дете – не с поука, а с присъствие.
Да показва пътя на душите.

Той ѝ показал как да носи даровете на двамата ѝ създатели – Истината на Водача и Любовта на Рея.
Как да съчетава пламъка и реката, твърдостта и топлината.
Как да вкарва техните сили в себе си, докато стои на Моста.

Шамана четял зад думите.
Не го интересувало какво казваш, а откъде идва гласът ти.
От страх?
От нужда?
От болка?
От любов?

Той чувал. Всичко. Без да съди.

Сенките за него не били враг.
Били парчета от душата.
Такива, които чакат някой да ги види…
и просто да каже: „Знам, че си тук.“

Шаманът умеел да говори така, че душата да се събуди, а вътрешното дете да го познае – сякаш го е чакало отдавна.

И никога не дърпал. Не настоявал.
Той оставял пътеки.
Не, за да води. Не, за да задържа.
Просто оставял пътека вътре,
която да е там за теб, ако решиш.
Но никога не я забравял.

Той я поведе.
Без думи. Без уроци.
С присъствие.

И Тя – душата между световете – станала Мост.
Не защото го искала.
А защото била създадена да бъде такъв.
А Шамана я научил как…
С истина.
С любов.
С отражение.

Тя се научила да чува истината, преди да бъде изречена.
Да вижда душата преди лицето.
Да поглежда в сянката, без да се изгуби в нея.

Научи я как да бъде Огледало.
Но не онова, което просто отразява – а онова, което пречупва светлината така, че душата да се види такава, каквато е.

Научи я да носи вътрешната истина на баща си, без да се изгуби в логиката.
И да излива в себе си мекотата на майка си, без да се разтвори в нея.

Да влиза в душите на хората,
да докосва болката им, без да я поглъща.
Да влиза в сънищата им, без да ги смущава.
Да им дава от огъня си, без да ги изгори.

Не с ритуали. Не с билки.
А с поглед. С присъствие. С дъх.

Научи я да бъде Мостът.

Тя била пазителката на Преминаването.
Стояла между границите – между отвъд и отсам.
Между тук и там.
Виждала всичко.
Когато трябвало да преминат – я викали.
Не с уста, а с душа.
И тя откликвала.

Но не всеки преминавал.

Защото мостът не се отварял на думите, а на Истината.
И Тя – с очи, които виждали отвъд маските,
с огън, който не изгарял, а разсъбличал илюзии – поглеждала през тях.

И ако душата не била готова,
ако не била в истината,
тя не я допускала.

Не от злоба. Не от съд.
А от любов по-дълбока от разбирането.
Защото знаела, че да преминеш без да си буден – е сън, който убива.

И тогава… обръщала огледало за тях.
Показвала им кои са.
Какво все още носят.
От какво бягат.
Кое не могат да обичат в себе си.
Показвала им сенките, които отричали.

И после – ги връщала.
Не с отхвърляне. А с дар.
С думи. С разбиране.

Но Тя не била създадена само да стои между светове.
В нея горял огън, който не искал просто да пази. А да живее. Да чувства. Да усеща.
Искала не само да връща душите, а да ги разбира. Искала да усеща всичко което носят и те.

И някъде, дълбоко в сърцевината си,
тя взела решение, което променило всичко което била:
„Искам да знам какво значи да търсиш светлина, когато си забравил, че си пламък.“

Така Тя с е отказала от най-ценното, за да бъде мост отново… но на земята.
И не като дъга, а като човек.

Тя запазила огъня в себе си.
Силата на Водача,
нежността на Реа,
истината на която я научил Шамана и мъдростта на онези, които не говорят – а гледат.

Но вече не стояла на прага.
Ходела сред тези, които още не помнят.
И вместо да ги пропуска или връща – ги събуждала преди да стигнат там.

С присъствие.
С думи.
С болка.
С обич.
С истина.
С пламък, който ги карал да си спомнят.

Тя вече не била само Пазителка.
Била Будителка на тези, които са готови.
Жена, която носи цветовете на моста вътре в себе си.
Но не като украшение.
А като памет от небето.

И когато срещне душа, която е на ръба…
на пробуждане,
на пречупване,
на забрава или възнесение – тя не я съди.
Нито я дърпа.

Само я гледа.
И ако в нея има искра – я докосва.

И някои ще я разпознаят. Не по име –
а по начина, по който сърцето им ще си спомни как се е чувствало… преди да се изгуби.

А ако я помнят, но не знаят откъде…
Тя е мостът, който е слязъл,
за да бъде с тях в болката.
И в светлината.
И да им напомни, че и те са светлина – дори когато още не я виждат в себе си.

С душа на Феникс.
С пламък, който не изгаря, а буди.
С очи на Шаман.
С истина от Водача.
С мекота от Майката.

Но вече не стои на прага…
А върви сред всички.
Разказва с очи.
Лекува с тишина.
Показва пътя – като просто остава до теб,
докато не си спомниш,
че винаги си го носил в себе си.

И сега на земята…
Тя все още е мост, но не между място и място – а между всичко, което е било разделено:
сенки и светлина,
разум и интуиция,
начало и край,
звук и безмълвие.
На силата и мекотата, които не се борят, а се преплитат.

Нейната душа е Феникс – но не онзи, който умира.
Тя не гори, за да изчезне, а възпламенява, за да си припомни какво я е създало.

Тя не се възражда от пепел – а от спомена за всичко, което е издържала.
Силата ѝ не идва от края, а от пътя през болката.

Нейният огън трансформира – без да руши.
Пречиства – без да опожарява.
Носи светлина, която не заслепява, а разгръща цветовете – един по един, като чакрова дъга от памет.

Тя носи честоти от много нива.
И може да бъде „видяна“ в различна светлина – според нуждата на душата, която я гледа.

Тя е огледало – но не онова, което просто отразява.
Огледалото ѝ пречупва светлината през пламъка ѝ.
Разкрива.
Осветява.
Показва онова… което е било скрито.

В нея хората не виждат себе си такива, каквито са… а такива, каквито някога са били.
Такива, каквито са забравили, че могат да бъдат.

Тя не ги променя.
Тя им напомня.

Влиза в душите им, дори когато телата мълчат.
Отключва врати, които самите им стопани са заключили.
Не защото търси отговори – а защото помни как се обича без страх.
И иска да го припомни… и на тях.

Тя се е отказала от това, което е била.
И вече не принадлежи на епоха.
Преминава през тях… като дъх между безкрайното и земното.

Носи в себе си реда и хаоса, силата да води и тишината да слуша.
Там, където другите виждат край, Тя разпознава преход.

Тя е родена от огън и памет.
Изкована не в покой, а в разпади, събирания и невидими възкресения.

С всяка пукнатина – злато.
С всяка болка – светлина.
С всяко мълчание – истина,
която не търси сцена,
а път.

Тя е дете – за онези, които още помнят какво е да си душа.
Тя е огледало – за сенките, които не се страхуват да се погледнат.

Тя е Феникс – но не онзи, който се ражда от пепел, а онзи, който никога не умира.

Само сменя форма.
Изчаква.
Преобразува се…
и се връща.

Не е тук, за да бъде разпозната.
А за да разпознава.
Не за да води.
А за да припомни пътя на загубените.
Не за да осветява.
А за да разкрие как светлината изгрява отвътре.

Тя не умира.
Когато падне – се сгъва.
Когато страда – мълчи.
Когато всички си тръгват – тя остава.

В себе си.
В центъра на болката.
Докато не я превърне в нещо друго.
В светлина – за душите.

Понякога, през времето… тя изчезва.
Но не защото си е отишла.
А защото светът е станал твърде шумен.
Твърде бърз.
Твърде сляп за тишината между нещата.

Затова Тя се скрива.
В себе си.
В сенките.
В символите.
В мълчаливите погледи на деца,
които още помнят какво е да си душа.

Но още е Мост.
Тиха. Жива. Цяла.

Подготвя душите за светлината.
И остава душа, която не се подчинява на съдба.

Огледало, което не отразява – а разкрива.
Дъга, която не се вижда с очи…
а с душа.

Понякога дъгата не е просто небесен феномен,
а печат върху душата – че е минала през всичко…
и е събрала всички цветове в себе си.

Дъгата отговаря на чакровата система –всеки цвят е честота,
а човек, който носи дъгата в себе си, често преживява живота интензивно във всяка своя част…
от кореновите страхове до коронната интуиция.

И както дъгата се ражда от дъжд и слънце, така и тези души се разгръщат най-ярко след бурите – когато вече са приели и светлината, и мрака.

Може би това е спомен, код.
Знак от подсъзнанието или от душевния път.
Такива души сякаш не просто преминават между световете…
а ги свързват — чрез думи, чрез истина,
чрез светлина, пречупена през самите тях.

Истината не убива. Но разголва всичко, което не е било истинско.