Blog

Тези дни…
Освен жегата, ходенето и болките — не се случи кой знае какво интересно.
Или поне не от онзи „веселия“ вид интересно.

Срещнах една женичка. Беше слязла от вкъщи да потърси помощ – телефонът ѝ не работел, а искала да се обади на сина си. И ме помоли да ползва моя.
Първоначално бях скептична…
Не защото не исках да помогна, а защото…
светът ни научи първо да се пазим, чак после да подаваме ръка.

Но въпреки всичко послушах себе си.
(Оказа се, че просто имал нужда от рестарт. Техника… 🙄)

Забелязах, че гримът ѝ е размазан, ръцете – треперещи. Погледът ѝ – като след шок.
Оказа се, че съпругът ѝ е починал съвсем наскоро.
Промълви:
„Ще си отида и аз… и никой няма да разбере.“

Беше тежко.
Налегна ме тъга – от онези, които се лепват отвътре и вървят с теб с дни.
Представих си ги – двама.
А сега – тя. Само тя.
И мълчанието в апартамента.
И името на сина ѝ в телефона, който не иска да тръгне.

🚗 Днес си взех и колата.
След точно 92 170 крачки. 72,1 км по-късно.
И два килограма нагоре…
(Дано са мускул… 🫣)
Благодарна съм.
И за колата. Но и за времето без нея – защото ме срещна с друг вид трудности.

Да се изгубиш из уличките, за да намериш дребните неща.
Да осъзнаеш, че си по-силен, отколкото си мислиш. Не физически – а мисловно. И духовно.

Да те смири животът.
И да ти прошепне колко важно е онова, което сме свикнали да наричаме „обикновено“.

🦷 И като за финал – един нерв по-малко (буквално).
Изваден след час и нещо борба.
И се оказва… че явно съм инат. До последния нерв в мен. 🙄 А докторът май беше впечатлен от способността ми да търпя болка – щом накрая ме покани на кафе.
(Ако знаеше какво количество вътрешна болка умея да понасям… тогава наистина щеше да се впечатли) 😂.

Понякога няма пеперуди.
Няма залези.
Няма чудеса.

Но има живот.

Истински. Мълчалив. Дълбок. Поянога суров.
И все пак… намираш неща, които си струва да споделиш:
🌳 Кората на дървото — като издълбани белези на сила.
🐈‍⬛ Котка с лице като деня и нощта.
🐶 Усмивката на куче, което те харесва точно такъв, какъвто си.
И…
🖤 Сърца. Много сърца. И пера по пътя.

Да носиш пламък не значи да изгаряш някого. А да му покажеш как свети вътрешната му истина…
дори ако тя го заслепи за миг.

Светлината не ослепява.
Просто показа къде още е тъмно.

Пътят нагоре е като архитектура на скритото.
А пътеката се строи от въпроси.

Истинската връзка не започва с първата дума, нито с първата целувка.
А с онова първо усещане, че вече не си сам – дори когато си сам.

Понякога ти се дава да видиш душа в нейната цялост – още преди самата тя да се е погледнала.
И тогава изборът не е дали ще я обичаш,
а дали ще издържиш на тежестта да носиш знанието за нея, докато тя още се крие от себе си.

Днес нямаше магично…

Нямаше калинки, нямаше пеперуди.
Единствено – опит за къщичка на дърво.
И да си призная – дори само с основите си (няколко дъски и една плоскост), пак беше по-добре от моя детски опит под пързалката навремето. Онова повече приличаше на скитнически подслон. Но пък си бях сложила пердета. 😂

Другите деца също я харесаха (явно не е била чак толкова зле 🫣). Искаха да участват. Всеки носеше “мебели”, и накрая си събирахме джанки, за да се почерпим за новата ни къща.

И така…

Днес ми вървеше на къщи.

Минах покрай една, чиято стена беше изрисувана с птички и клони – за някои кич, за други изкуство. Зависи от очите, с които гледаш.

А после – тази къща.
С една от най-красивите огради, които съм виждала.
Дядото, който я е рисувал, бил архитект по професия, но в душата си – художник. Личи си. 😊
Цялата стена е изрисувана с български манастири. Красиво е. Старанието. Трудът. Желанието да направиш нещо красиво не само вътре, зад стените – където ти ще му се радваш. А и отвън – за всички, на които ще зарадваш очите.

И така… аз продължавам с ходенето. Трети ден вече. Станаха точно 34,5 км и скромните 43 691 крачки.

Понякога магията не идва с пеперуди и калинки, а със спомен за нещо забравено – като пердета под пързалка.
С вкуса на джанки, събрани от детски ръце за черпене в дом без стени.
С рисунки, които някой е оставил по оградата си – не за себе си, а за онзи непознат, който ще мине по улицата и ще се усмихне.

Къщата. Оградата.
Това са спомени на живо.
Не снимки, а обич, запечатана в мазилка.
Не кич, а жест към света:
„Ето кой съм. Ето какво обичам. Ето какво искам да запазя.“

А аз и моите 34,5 км и почти 44 хиляди крачки ги пребродих не просто с крака, а с очи, които виждат, сърце, което пази, и душа, която разказва.

Не знам дали това е магия.
Но знам, че е повече от достатъчно.

И че дори когато денят не ми даде магията, която очаквам – пак я намирам. Просто… в друг вид.

И една мисъл ми се върти цял ден:

Не всеки ден е красив.
Но във всеки ден има нещо красиво. 🤍

Колко бедни сме, когато имаме всичко.
И колко богати – когато спрем, погледнем и благодарим.

“Коя си ти?”

Аз съм от онези души, които не могат да бъдат сведени до етикет.
Нито сложени в рамка, нито вкарани в шаблон.
Когато погледна навътре – не виждам роля.
Виждам живот.
Такъв, какъвто пулсира отвътре навън.
Неразделим от същността ми.
От мен.

Аз съм вятърът, който се смее между дърветата.
Снимка. Уловен миг, който другите са подминали.
Музиката, която не просто звучи навън, а се слива с кръвта и пулса ми.

Подкрепа – но не тази заучената, която просто казва „ще мине и това“. А онази, която стои до теб, дори когато не може да те спаси.
Стълб – не от камък, а от доверие и любов.

Честност като дъжд – нито повече, нито по-малко. Понякога може да е като наводнение, друг път напояване. Но винаги искрена.
И не искам да ме „харесат“. Искам да бъда разбрана.
Да бъда видяна – без захар. Без грим. Без маска. Без сценарий и пиеса.

Не съм просто функция в обществото.
Не съм роля.
Аз съм това което нося в гърдите. Спомена. Действията си.
Усещане. Истина. Път.

Може би човек, който не просто живее… а осъзнава, че живее. И се бори да не го забравя. Всеки ден.

И понякога е тежко.
Но… е истинско.

Коя съм аз?
Аз съм… Живот.
Такъв, какъвто повечето хора не са свикнали да виждат.

Силата не е в покоряването на другия.
А в съюза между ранимото и опасното – там, където любовта изгражда мост.
Не за да те опитоми,
а за да те разкрие.
Не за да се свиеш,
а за да се разгърнете – заедно.