Blog

Истината е секси

Но не онази, която крещи, за да докаже нещо.
А онази, която се шепне, когато си гол пред другия – не с тяло, а с душа.

Виждала съм много болка.
И в себе си. И в другите.
И има нещо, което често се повтаря…

И ето едно осъзнаване и отговорът на въпросите ми…
Защо искреността ми предизвиква омраза?
Защо хората мълчат, бягат… изчезват?

Истината е, че когато им дадеш огледало – им даваш избор да бъдат свободни.
Но когато някой живее в клетка твърде дълго, първото усещане за свобода не е приятно… а е болка.
Не защото не иска свобода, а защото не знае как да я понесе в себе си. Как да обработи болката с която идва тя.

Хората, които„мразят“ след искреността, всъщност не мразят огледалото.
Мразят онова, което се отваря в тях.
Обикновено нещо, което са крили, потискали, забравили.
А огледалото просто го е отразило.

Но… те не осъзнават, че когато някой ти покаже ключа на собствената ти вътрешна врата…
няма къде да се скриеш.
Не и от себе си.

И тогава започват да се крият от мен.
Да ми мълчат.
Да ме мразят.
Някои дори изчезват.

Но вече осъзнавам нещо важно.
Че често всъщност не е, защото не изпитват чувства.
А защото ме усещат твърде много.
Твърде дълбоко.
Твърде истинско за онова място в тях, където е маската, с която държат себе си в плен.

А докато Истината е огледало, аз не се страхувам да го държа.
Не за да реже – а за да покаже вратата, която толкова дълго игнорират в себе си.

И свободата винаги е плашеща за тези, които са се научили да оцеляват в собствения си затвор.
Но веднъж минала през тях… истината оставя следа.

И ако ѝ позволиш да влезе…
няма връщане назад.

Ако успееш да я приемеш в себе си, изведнъж усещаш онова странно привличане към нея…
Не веднага.
Не на мига.
А когато се настани в гърдите.
Когато бутне стените.
Когато изгори затвора отвътре – със сладката болка на свободата.
На дишането без страх.
И без илюзия.

Когато донесе мир, не само в кожата и тялото…
а в душата.

Тя става пристрастяваща.
Да я търсиш.
Да я усещаш.
Да я живееш с огън в гърдите.

И затова… хората не ме забравят.
Дори когато се опитват да го направят.
Не защото съм специална.
Не защото съм повече.
Не съм спасител.

Но им давам ключове.
И някои помнят вкуса на собственото си освобождение.

И усещат…
че Истината е секси.
Защото е свобода.

Първият допир до истината боли.
Вторият – лекува.
Третият – освобождава.

* * * * * * * * * * * *

Първият допир до истината боли.
Това е моментът, в който егото започва да се пропуква. Истината реже, защото разрушава илюзии – за себе си, за другите, за света. Болката не е наказание – тя е пробуждане. И тук идва светлината, която осветява… но и изгаря.
Вторият – лекува.
Когато вече не бягаш. Започваш да се вглеждаш. Да дишаш през болката. Да разбираш защо е дошла. Истината вече не е враг, а учител. Това е процес на вътрешно хармонизиране. Това е трансформацията.
Третият – освобождава.
Това е вече не допир, а сливане с Истината. Не я държиш на разстояние. Не я анализираш. Просто си нея. В този момент човек се освобождава – не защото е избягал от болката, а защото я е интегрирал. Светлината тук вече не гори – тя се излъчва отвътре.

Символ… без инструкция

Напоследък ме преследва един символ.
Нищо грандиозно на пръв поглед, но се забелязва, че просто…
присъства.

Появи се точно там, където думите са излишни.
Между онова, което се усеща, и онова, което няма име.
Между … и …
Там, където си само с душа и чисти намерения.
Където питам без страх и срам – а с тишина и истина.

А когато енергията реши да отговори, обикновено не го прави с глас, а със символи, изображения, сцени.
И след въпроса ми, който не беше явно най-скромният… 😄 ми даде отговор.
В типичния… добре познат стил.

Няма да е с думи, разбира се.
Защото е прекалено…
дълбок за това.
Но отговора, който обрисува като символ на дланта ми, беше самият отговор.
(Де да идваха с описание или инструкции тези… душевни подписи.)

Не беше случайно движение.
А от онези знаци, които или са врати или шегичка на душа с особено чувство за хумор.

Общо взето… все едно го е извадил от каталог„Мистични руни за душевни приключения, том I – For dummies 🤪“.

И оттогава… ме следва.
Говоря за символа, разбира се. 😅

Първо се появи на едно място.
После – в дърво.
После – в друго.
И винаги е… три.

Три разклонения.
Не две. Не четири.
Все едно самата форма настоява да бъде разпозната с това три.

И се чудя:
дали не съм подписала нещо, и сега му е дошъл момента да ми се напомни… 🤔
„Аз, долуподписаната, се съгласявам да приема мистичен символ като отговор на най-дълбокия си въпрос, без никаква инструкция за употреба.“
С две копия – едното за мен, другото за архива на Вселената.

Както и да е…

Но наистина – нещо се отвори.
Или по-точно… мина през мен.
Още преди символът да се появи.

Може би той е бил следствие.
Подписът върху вече започнало движение. Пробуждане? Памет? Спомен?

Излишно е да казвам, че това не беше планирано.
Не знаех какво прави огъня ми (защото душата ми никога не кротува, тя е просто… огън).

Но този път – ръцете ми се движеха сякаш по памет. Раздвижваха го едно по едно… после още едно…
Седем, ако трябва да съм точна.
Минаваха през възлите.
През нещо древно и замръзнало.
През памет, чакаща ключа.

Сякаш душата ми казваше:
„Остави на мен. Аз знам какво правя. Ти само гледай отстрани и… спокойно.“
(Което, честно казано, не е толкова лесно, когато самата ти си проводник на енергията ѝ. И си ти, но не си ти или не само ти…)

Поглеждайки назад…
май тогава съм събудила Кундалини.
Така, на шега. Или пък с готовност и любов към хаоса. (Ако четеш това и не знаеш какво е Кундалини – честито, ти си safe. Ако знаеш… съжалявам. 😅🤍🙏 )

Неподготвена, без инструкции, без сертификация. Просто аз…и…, змия, която си избра маршрут. И всички тези действия по памет, които после се оказва, че съществуват преди да съм аз – аз.
Явно идват с нея, през мен.

И…
Еми…
как да кажа…
беше огън.
Този път не моя.
А от онези, дето не питат, не се извиняват и не чакат разрешение да изгорят всичко идващо… не от душата.
А аз? Аз бях приемник.
Стълб.
Не… мост.
Да думата е мост.
Така се случи.
Не съм се записвала доброволно.
Просто… змията си избра маршрут.
И бях едната ѝ пътека с огледала по пътя.

А после се оказа, че там, където интуицията ми дремеше кротко, всъщност вече знае как да се синхронизира, като Лотус срещу Лотус. Как да се слива, как да влиза… преди умът дори да е разбрал, че се случва нещо.

Странно е колко дълбоки знания можем да носим заключени цял живот, без да подозираме.
Да ходиш из вътрешни лабиринти, да виждаш процеса на златото, да чуваш ритми, да отваряш врати с нежност и грижа.

Сякаш душата знае пътя, а ти си просто… мостът за нейните действия.

И сега се връщам пак на въпроса.
И най-важното…
защо точно три разклонения?

Нямам отговор.
(Някой с познанията по темата на знаците, числата и книгите, които никога не съм чела 🫣, щеше да е в помощ… но какво да се прави. Имам само себе си и не големите ми знания по темата).
Без отговор и само с моите аматьорски тълкувания 🥲 имам предположения като:…
„Това е .. и… и… “
Минало, настояще, бъдеще?
Ум, тяло, душа?
Нервна система?
Кундалини поток?
1, 1, 2?
Или просто дърво?
(логиката с дърветата ми се вижда подозрително очевидна 🤣)

Може би… е дума.
Но не за всички.
А образ – само за мен.
Пулс.

Или… едно – за начало.
Две – за полярност.
Три – за мост между тях.

Или е като 1 и 1 – разгръщаме на 3 😄

Раждане – живот – смърт?
(Само да не е последното. Мисията ми още не е изпълнена 😬.)

Каквото и да беше – остана.

Не само там, където съдбата се чете, приема и дава – в дланта.
А и в мен.
По дърветата.
В символа.
И в тишината , в която често липсват думите като език.
В пространството, където говора е излишен… но където душата чете между редовете… дори когато няма редове. 😂

А и честно казано…
сякаш природата го повтаря в различни форми, само за да е сигурна, че ще го видя.
Знае си ме… малко съм разсеяна за знаците и не ги схващам.
Но този път…
май е решила да играе на сигурно.😅

И знам, че някой ден…
ще видя отново този символ.
Отговор на въпроса.
Дошъл директно и внезапно по душевната поща… и предаден (без упътване).
Ще се усмихна.
И ще си кажа:
„Да. Помня как се чудех какво значи.
А то е….“