Blog

Вселената днес отново ми се усмихваше и говореше. Разбира се… не директно , а чрез символите, с които детето в мен все още си играе. 🌈🦋🌸
Малка приказка пълна с дъги, пеперуди, цветя и… май липсваше само еднорог🦄

Приказен нов ден. Без магия. Но с любов необятна към символите… и света.
Нямаше нужда от чудеса. Аз сама си ги създавам като погледна с усмивка в очите обикновеното цвете. И това е чудо.
Усещам. Живея. Виждам…

Виждам неща като тази Пъстра пеперуда ( Painted Lady 🦋). Наистина е като… нарисувана. Заслужила си е името 😊
Летеше си покрай лавандулата (Супер нежна комбинация от цветове и символи. Повечето хора не осъзнават, но лилавото и оранжевото са страхотна и стилна комбинация).
Интересното за тази пеперуда е че изглежда доста неутрална на пръв поглед. Леко скучна 🫣… Но когато разтвори крила – красота в оранжево.
За съжаление не бях достатъчно ловка да я “хвана” на снимка с отворени крила… 🥲
Но обеща следващия път да позира 😄

Всъщност се оказа, че е силно свързана с цитирам:
“трансформация, но с приемане на светлината – не просто промяна, а разгръщане, което не крие себе си.
Пътуване на душата – този вид е известен с едни от най-дългите миграции сред пеперудите. Това често символизира духовно пътуване, което преминава през различни фази и етапи на осъзнаване.
Свобода в границите – пъстрата пеперуда лети смело, но с прецизност. Не се разпилява. Напомня за свободата, която идва, когато си в синхрон със себе си.”

Мисля че… уау.
Не само е красива. Но и носи толкова символика в себе си.
А всички я подминаваха… сякаш е просто пеперуда 😅🤨🧡
Ще си я приема като знак за мен.
Нежен пратеник на Вселената, кацнал на нежната лавандула. 💜

Може би е странно.
Може би… аз съм странна.
Но за мен това не са просто красиви знаци.
Това е езикът, с който говоря най-лесно.
Хората често усложняват всичко.
Но детайлите… те правят всичко да е повече.
Да има смисъл.
Ето например тази дъга.
Това не е просто светлина.
Това е наистина моят език.
Послание.
Знак за връщане.
Като нежно обещание без думи.

А когато пада в стаята, на земята… и се връща след прекъсване?
Не идва от небето. (Странно но не и в случая).
Идва от светлината, отразена през нещо малко… неочаквано.
Също както душата отразява слънцето в себе си, дори когато светът навън не грее.

А цветенцето с красивия си цвят – като символ на коронната чакра.
Връзката с Духа, с висшето Аз.
Всъщност самата Цикория расте навсякъде, дори в пукнатини на асфалта.
Не е необичайна.
Но тази сутрин…
О, беше отразена от сутрешните лъчи на слънцето великолепно.
Цветовете ѝ искряха.

С това как успява да расте в условия непосилни за много цветя… сякаш ни показва за собствената ни способност да бъдем себе си, дори в сурови обстоятелства.
Да цъфтим, когато никой не очаква.

Интересен факт… тя цъфти само на слънце. Затваря се в облачни дни… Също като душа, която търси Истината и Светлината, и ги следва.

В енергийната символика може заради цвета да се свърже с коронната чакра. Онзи център, който се отваря не чрез усилие, а чрез отпускане на контрол, на нуждата да сме “винаги прави” или обичани на всяка цена.
Цикорията ни напомня за разпадането на вътрешните структури, родени от нужда, контрол и страх – онези его-модели, които вече не ни служат.

И точно когато отпаднат, душата – както цветето – се обръща естествено към светлината.
Като нещо, което е било там през цялото време.

Да видим какво разказва тази приказка…
Една пеперудата за лична трансформация. И тя, както цикорията – носи красота, която не е винаги видима веднага. Трябва да се отвори. Да покаже себе си.
Сякаш светът се променя, когато и ти самия се разтвориш за него.

Малко лавандула за вътрешното смирение и сила. Глътка тишина в шарения ни свят. Свързва сърцето с ума. Ароматна нишка между земята и небето. Сила, но тиха. Нежна.

Цикорията – устойчивост, отвореност, светлина, смелост.

Дъгата… ех, дъгата – потвърждение за небесна връзка. Завръщане на енергията може би. Моста между земното и небесното. Всички цветове в хармония. Всички чакри в резонанс. Единство. Завръщане.

О, и едно сладурче забравих… 🐝
Срамота 🫣
Близко до пеперудата си бръмкаше, фокусиран, отдаден на мисията си.

Толкова малко същество, а толкова голяма сила. Може да върши своята работа дори при дъжд и вятър. Работи от изгрев до залез.
Посещава два пъти повече цветове от обикновената пчела.
Пренася повече полен.
Повече живот.

Но това, което най-много ме трогва…
е онова, което не знае.

Според всички аеродинамични изчисления, не би трябвало да може да лети.
Телцето му е твърде тежко. Крилата – твърде малки.
Физиката казва: „не може“.
Но той не знае това. 💛

И… лети.
Сякаш казва на света:
„Не ми трябват одобрения. Не ми трябват гаранции. Просто вярвам.“

Това не е просто трудолюбие.
Това е чиста вяра.
Невъзможното, което се случва, когато не се съмняваш в себе си.

Може би “поуката” и съобщението е…
Че съм в етапа, в който външният свят започва да отразява вътрешния.

А всеки цвят, всяка пукнатина, всяко крило на пеперуда, всяко сладко пухкаво бомбусче (не знам така ли е името на български , но звучи пухкаво 😅)…
всичко говори с неговия си цвят и вибрация. Неговия собствен език и носи своя символ.
И когато чуваш – светът става цял.
А душата… свързана.
Не с чудо.
А със себе си.
И с …

За последствията на женското “не”.

Понякога си тръгваш от зъболекар не само с временна пломба, а и с трайно напомняне…
че вярата е хубаво нещо. Доверието също.
Но и двете трябва да вървят ръка за ръка с интуицията.
Защото не всеки ти мисли доброто.
Някои се борят със сенките си сериозно.
А други… просто вече ги владеят.

Има много усмивки, които не са грижа.
Не всяко докосване е с внимание или с желание да помогне.
И не всяко “зайче”, поднесено с уж закачлива интонация, е безобидно.

Ходила съм при достатъчно лекари, за да знам, че понякога не тялото ти се лекува…
а се изпитва търпението ти.
Настъпват се границите ти.
А егото срещу теб започва да лекува себе си… чрез теб.

Била съм в ситуации, в които лекар използва неуместни думи, необичайни предмети и практики.
Заключвали са ми вратата на празен етаж.
Говорили са ми с „мила“ интонация и после са започвали да задават въпроси, които нямат нищо общо с медицината… нито с човешкото.

И колкото и често да ми казваха, че си въобразявам, че съм параноична, че съм прекалено чувствителна…
или че „той просто е мил“…
Интуицията ми никога не греши.

За съжаление… започнах да я слушам чак наскоро.
Но пък вече виждам как ме пази новата ми вяра в себе си.
Като например сега…
зъболекар, който приема отказа ми за кафе като повод да ми остави нещо в зъба “временно”… и да ме забрави трайно.

Постави личния си его-импулс над професионалната си отговорност.
И когато казах „не“ – дори меко, дори с усмивка… това се оказа достатъчно, за да го нарани. Да го накара да се почувства отхвърлен, игнориран, омаловажен.

И оттам… да започне да действа чрез тишина.
Отлагане.
Дистанция.
Сякаш съм наказана за това, че съм поставила границата си.

Не е първият, който се отдава на сенките си
и загърбва професионализма.
И не е първият, който спира да бъде лекар
в момента, в който спреш да бъдеш „мила“ или „зайче“, което мълчи.

Но пък за щастие – интуицията ми вече е по-силна. А паметта ми… добра.
Не за дребнавости, а за това как се държат хората, когато вече не получават онова, което не са имали право да искат.

Имах дълъг път с моята сянка.
С онази част от мен, която ме караше да се съмнявам в себе си, дори когато усещах, че нещо не е наред.
С гласа вътре, който ме питаше дали не си въобразявам. Дали не съм параноична.
Сянката ми дълго беше тишина.
Беше “не го разказвай”.
Беше “може би наистина съм чувствителна прекалено много”.

Но знаете ли кое е по-страшно от това да си измисляш?
Да не си… и пак да мълчиш.
Да оставиш да се случват още подобни ситуации… и на други жени.

Аз не се борих със сянката си.
Всъщност се оказа, че често съм я усещала, но не съм я разпознавала.
Отдавна съм с нея… още от дете.
Дете което научиха да крие истината.
Да я пази за себе си.
Да е тихо, послушно момиче, съмняващо се в собствената си мисъл. Тяло. Усещане.
Сянката ми ме правеше “лесна за управление” от мъже, които си мислят, че „милото“ е разрешение за тях.
Че тишината ми е съгласие…

През времето докато пораствах съм мълчала много.
Понякога от срам.
Често от съмнение в себе си.
От страх, че няма да ми повярват.
Че отново ще ми кажат: „той е просто мил“ или „не е вярно“.
Дори най-близките… особено те.
Тези които трябвя да те пазят и подкрепят.

Ами… не.
Днес вече виждам повече от ясно.
Не съм си въобразявала.
И вече не си мълча.

А се пазя. И не е от злоба. А защото вече вярвам повече на себе си, отколкото на „успокоенията“ на другите.
Защото … обществото ще направи всичко, за да има ред. Да няма нищо изглеждащо “грозно” за слуха или очите.

Учудващо е колко болка се крие по домовете.
Колко истории са погребани, само за да не „навредят“ на нечия репутация, кариера или социално положение.

Но дори скрита… истината не се променя.
Дори заметена под килима – тя е там.

Аз имам причина да съм благодарна дори за това.
Защото съм късметлийка сърцето ми да се лекува бързо.
И както винаги – благодарна съм, че интуицията ми пак ме спаси.

Да… ще се погрижа за зъба.
Но повече от всичко – се грижа за границите си.
И си ги пазя с нежност.
С усмивка.
Със сърце.
И с онази вяра, която вече не подарявам на всеки, който се усмихне. 🤍