Blog

Light becomes shadow.
Shadow becomes light.
As above, so below.
As within, so without.

Пътят, който не се извива
(или защо не връщам тъмнината обратно)

Понякога идват.
Не като светлина, а като отражение на такава.
Приближават се не с истина, а с огледала – извити, изрязани, залъгващи.
Усещам ги.
Знаят, че ги виждам.
Промъкват се… понякога като страх, друг път като ревност, злоба или изпит.

Преструват се.
Носят маски.
Гонят ме, дърпат, понякога ме викат тихо – на места, където уж не съм била, а всъщност ме е имало… в ъгълчетата на нечии страхове.

Друг път имитират огледала.
Но тогава… се връща изкривен образ.
Защото сянка не може да върне облик на душа.
Не и такъв, в който тя да се познае.

Пробват да пречупят образа ми – да го усучат така, че самата аз да се съмнявам в светлината си.
Но не знаят…
че дори в тъмното – аз не спирам.
Там съм се учила да вървя не с очите, а със сърцето.

И в дните, когато потъвам – в синьото, в тишината, в собствената си тъмнина… те усещат. Нападат, проверяват неволно за пукнатина.
И не виждат кога се връщам със светлина, която не съм взела от никого, а съм запалила от себе си.

Мога да черпя и от тъмнината.
И от светлината.
Но те не знаят, че не вървя по ничия ръка.
Нито следвам глас, прошепнат в мрака като истина.

Сенките имат привичка… да чертаят чужди пътища със собствените си страхове.
Да ги кръщават „любов“. Или „истина“. Или „помощ“.
Но моят път не се рисува така.
Не идва от външни гласове.
Те не му влияят.

И любовта ми не се насочва.
Не се подменя. Не се обърква.
Ако тя е на моя път – ще я видя.
Ще я разпозная.
Не защото някой я е посочил или отрекъл, а защото сърцето ми ще я види.

Сенките… те са ми близки напоследък.

Вече ги виждам по-ясно.
Не всички са зли.
Не всички са осъзнати.
Някои носят болка, която търси изход.
Други просто… искат да не са сами.

В някои дни сенките говорят на по-силен език от светлината.
Светлината е тиха. Хармонична.
Но сенките… в тях има болка. Истории. Роли, в които никой не се е събудил.

И чрез тях – срещите ми с тях, все по-ясни напоследък – се върнах към една нишка, която ме гони от дете:

грешка, съдене, прошка.

Много от сенките се хранят от вина, грешка, страхове от миналото. Постоянната нужда от съдене и критики. Към себе си и към другите. Очаквания. Разочарования.

И днес осъзнавам, че вече не съдя чуждите избори.
От мястото, в което се намира душата ми…
не се сърдя.
Наскоро осъзнах една истина…
да се сърдиш, е да обвиняваш някого за собствения му път.

А пътят е личен.
Дори и… когато минава през моята болка.

Онези, които нараняват…
са били мои уроци.
А техният избор – изпит, но не за мен.
А за тях.

И не връщам злоба.
Дори на сенките, които ме ненавиждат в тишина.
Не защото се мисля за по-добра…
Далеч съм от мисъл като тази.
Просто не умея друго.

Сърцето ми не припознава омразата. Не остава. Никога не я приема като своя.

Изричала съм думата в гняв.
Но тя не се е задържала в мен.
Не и истински.

А когато гневът идва, докато стигне до дълбокото – потокът го отнася.
Остава тишина.
Остава пътя ми.

И постепенно осъзнах… че всички, които срещам, живеят своя живот.
И засягат моя само за част от техния път.
После си тръгват. И продължават.
На края на всяка среща… аз оставам насаме с изборите си.
И с отражението, което са оставили в мен.
А те – със своите вътрешни битки.
Понякога с болка, която още не са могли да назоват.
Със сенки, които може би още ги плашат.
И ако пътят им понякога се скрива в мрака – това не е моят път.

Не защото не съм била на ръба му…
а защото избрах да не тръгна по него.
И все се надявам сърцето ми да ми напомня – коя съм, дори когато ме провокират да забравя.

Виждала съм как ми хвърлят мъка.
Как се отразяват в мен несигурностите им.
Приписват ми думи, действия, мисли,
които не нося.

Но съм ги връщала само с едно нещо:
със себе си.
С истината си.

И не… не мразя.
Дори когато част от мен иска да се защити с гняв.
Не наранявам. Дори когато боли.
Това е избор.
Не е фалш или игра… не е преструвка.
А истина, която стои в дъното на душата ми.
За нея остават само спомени.
Които добавят пластове.
Които не трупат тежест, а дълбочина.

Преди си мислех, че не мога да прощавам.
Че съм повредена.
Плачех, че не го умея.
А другите го правят с такава лекота.
Не можех да вкарам в рамка думата “прощавам”.
Но после разбрах…

Не съм знаела какво е прошка… защото съм я давала. По мой си начин. Вътрешен и тих.

Без да чакам да ми я поискат.
Без да изисквам да я заслужат.

И болка има.
Стои понякога. Остава.
Понякога – и след двайсет години.
Но не ръководи.
Нито мен. Нито живота ми.
Не ми покрива очите. Не ми втърдява сърцето. Не насочва изборите ми.

Тя просто ми напомня…
че и това е било любов.
В друг вид.
В по-сурова форма.
Но пак любов.

И аз вървя. И днес…
Не с очите. Със сърцето.
И знам…

Пътят ми не се извива.
Не заобикаля.
Не се пренаписва с чужда ръка.

А ако в него има любов – ще я позная.
И ще вървя с нея.
Но няма да се изгубя,
дори ако остана сама.

А ако по него върви болка – ще я приема.
И ще се уча от нея.
Но няма да ѝ позволя да ме направи зла,
дори ако никой не види колко ме боли.
Сърцето ми ще ѝ прости.

А ако на него има тишина – ще я прегърна.
И ще слушам какво ми носи.
Но няма да тръгна след глас,
който не звучи като моята душа.

Има любов, която носи утеха.
Има и любов, която носи пробуждане.
Първата ти дава сън.
Втората – ти връща живота