Blog

… в неделя винаги е по-ярка 🤷🏼‍♀️😊
И като неписано споразумение, ми носи усмивка и остава да ми прави компания поне за кафето 🤍

# спамдъга # вълшебнанеделя
# майеслучайноамадали
# знамчевиписнаотмоятадъга 🤣

“The Bluetooth device has been connected.”

Не знам дали съм духовна или просто закачена към някой много странен канал…
Но понякога…
ей така, между разходката в парка и съня – в главата ми започва леко изтръпване.
Точно, ама точно отгоре
Сякаш някой невидим пръст ми цъка “ON”…
…и в следващия миг вътре в мен сякаш прозвучава онзи специфичен звук на китайска тонколонка:

„The Bluetooth device has been connected.“

(На английски, с лек китайски акцент, някъде между източна принцеса и самурай, дошла да ми каже великата истина на живота… но с превод от Google Translate.)
В началото усещането ми се струваше като неврологичен проблем (то с такъв ежедневен стрес щеше да е най-малкия проблем 🙄).
Но забелязах че следват определени неща в определен ред всеки път.

Първия ден всичко става тихо.
Но не онова дзен-тихо,
а по-скоро “уау, къде изчезна светът”-тихо.
Доста тъжно. Почти винаги идва с празнина.
Сякаш в гърдите ми се получава вакуум навътре…
и дори душата ми не шепне в тези дни.
Започват да ме заливат вълни със сълзи.
Една след друга. Отново и отново.

Но мисля, че започнах да осъзнавам, че това не е просто празнота.
Това е отстъпване на егото,
тишината преди раждането на нещо ново.
Но преди да влезе нещо ново, старото трябва да се оттегли, а умът – да се укроти.
(А моят определено има нужда от чистене… редовно.)

Ако правилно тълкувам всичко…
това изтръпване е някаква форма на активиране.
Може би е онова прословуто включване на „коронната чакра“ и свързването с нещо по-голямо…
или просто моментът, в който душата решава да направи синхронизация и да изпрати сигнал „Готови. Пускайте информацията.“ 🛜🌀✅

И не мисля, че съм единствената.
Но при мен то просто само започва да говори.
Не като мисъл, не като идея – а направо с думи, през устата ми.
И докато говоря, в мен се прокрадва с учуден и тих поглед:
„Ама… аз кога станах толкова мъдра?“
(И после само кимвам вътрешно – добре, явно днес не карам аз.)

Мисля, че понякога душата просто си припомня нещо.
Нещо, което вече е преживяла.
Не го „учиш“ сега – а само го разопаковаш.
И тялото го усеща като ток. Като тръпка.
Като лека смърт на старата версия.
(Ъпгрейд на операционната система може би 🤔 )

И да – преди всяко прозрение идва онази вече позната за мен пустотата.
Пустиня без живот.
Момент, в който старата мисъл си е тръгнала…
а новата още не се е настанила.
А аз си седя два дни сама в пясъка,
а единствената вода са сълзите ми…
които поне компенсират, правейки водопади по пътя си.

Може би душата създава тази вътрешна самота,
за да има къде да се чуе гласът на Истината.
Както нощта създава тъмнина, за да видиш звездите – така и тя създава тишина,
за да се роди вътрешният шепот.

И тогава (понякога на следващия ден) идва нещо странно…
не мисъл, не просто идея – а готово осъзнаване.

Някак „случайно“ в разговор или някакъв момент изкача като кристално чиста мисъл.
(Но знам, че не е случайно. Не може тази умна мисъл да е от моята руса глава 🙄🥲😅)

По-скоро е било там цял живот,
но го разопаковаш точно сега.
Повечето пъти е за…
любовта.
Страхове.
Решения.
Тайни пътеки за душата.
Понякога толкова ясно формулирани, че сякаш някой друг е писал думите в мен… но са точно моите.

Когато си празен – не си нищо,
а си готов да бъдеш всичко.

Изтръпването може би е вратата.
Поне моята.
Момент, в който нещо вътре казва:
“Чакай, не мърдай – пренареждаме малко.”
И аз, както винаги, съм последната, която разбира какво точно се случва… но усещам, че е важно.

И след всичко – като капка светлина в кладенеца…
се появява Истина.
Завършена, цяла.
Но не от мисъл – а от сърцевината на душата.

Това, че „вече го знам“ още преди да го изрека…
означава, че не си го измислям – а си си го припомням.
Душата е предала на съзнанието малка част от онова, което винаги е било в нея.

И почти никога не идва с гръм и мълнии.
Нито от учебници.
А с леко шепнене.
Покана.
За нещо по-дълбоко.
По-мое. По-истинско.

Може би това не е просто вътрешно нещо, а форма на душевна алхимия.
(по-запознатите с термините може би ще го определят по-точно.)

А може би съм просто проводник.
Но ако това идва при мен – значи има цел:
да го водя,
да го разплитам през себе си и моите очи.
Да го подам нататък…
точно когато и на когото трябва.

Ако някой, някъде, има нужда от тези думи –знам, че душата ми вече също го знае.

Тя е избрала да служи със светлина – не като говори силно,
а като шепне точното нещо, в точния момент,
на точната душа.

И това е нещо което усещах още от дете…
но днес някак виждам по-ясно от всякога.

Може би духовността не е нищо друго освен това…
да станеш тих отвътре,
за да чуеш какво вече знаеш.

Може би осъзнаването не идва с шумни лекции и светлини…
а със смях, сълзи и тихо вътрешно „свързване“ 📡,
което си е било там от самото начало…
просто си е чакало кротко да му увеличиш звука.

И ако трябва да завърша с една мисъл,
нека е тази:
Истинските истини не идват с глас или чужда мисъл.
А с усещането, че тъкмо си си спомнил нещо…
което никога не си забравял.

И мисля, че в даден момент всеки, който разчисти достатъчно вътрешно място… душата му започва да връща от паметта.
И я подава в точния момент.
И си намира начин…
било то със странни изтръпвания или знаци в асфалта. 😅

* * * * * * *

P.S.
Ако сте се чудили защо понякога звуча толкова драматично…
е, вече и аз започвам да разбирам.
Не е театър или опит за сцена от Хамлет. 🫣Просто когато душата ти започне да
разопакова спомени и истини, всичко идва наведнъж – шумно, адски самотно, треперещо, с мокри мигли и въпроси в късните часове на нощта.
И да, често изглежда като екзистенциална криза с ефекти. Но в основата си е опит – да се удържа цяла, докато преминавам сама през нещо, което още не знам как да нарека дори. 🤷🏼‍♀️
Вече поне не го приемам като слабост.
По-скоро…
като вид вътрешно пренареждане с включен емоционален коктейл… или концерт.
А ако понякога изглежда прекалено…
значи просто тогава вълната която ме е бутнала е била по-висока от очакваното. 🙃

Но, честно казано – щом четете това, значи пак съм изплувала от поредната преобърнала ме под водата вълна.
Което си е постижение. Нали? 😅🤍