Blog

Ден…
различен като сезоните.

Днес беше от онези дни, в които Вселената сякаш ти е написала писмо – но не с думи, а с малки, понякога живи метафори, разпръснати по пътя и моментите на деня.
А накрая – финал като във филм, с преследване от един чичо, все едно сме в „Бързи и яростни“. Само дето той не беше Вин Дизел, а аз – Лети. 🥲

Ще започна с дневната си разходка в парка (вчера я пропуснах – и днес определено си личеше 🙄). Там срещнах една малка закачка от Вселената – „кацнало на едно дърво“ пате. Усмивка, пъхната между клоните, за да разсее всяка сериозност в мен – онази нетипична и скучна част, която понякога се появява. И някак да ми напомни, че аз и хуморът вървим ръка за ръка.
Ами… подейства.
И то се оказа, обича като мен да виси надолу с главата – тип „аз съм прилеп“. 🙃

Ако искате – вярвайте, но на същото това място (плюс-минус няколко метра от патето) преди няколко дни едно перо буквално падна от небето и ме удари в лицето. Направо си
ме преследваше – както винаги, всички комични неща се случват на мен. 😅

Да – изглеждах смешна.
Да – бягах от перце.
Ама в моя защита… не го очаквах и ме изненада. 😬🫣

Перото от днес не беше така „нахално“, че да ми изкара очите 😅😂, но беше специално. Беше се смушило между клоните и… все едно имаше бяла аура. Сякаш светлината не идваше отвън, а от самото него. И да – на всички снимки около него имаше сияние, без никакви филтри.
Това чисто, тихо сияние, което никоя камера не може да излъже и никой филтър да създаде – ми донесе един особен тип спокойствие. Вътре в мен вече не бушуваше буря, а бавно се освобождаваше място за мир.
Е, не е ли това магия?

Ооо… а листата – цветовете им бяха толкова контрастни и все пак толкова хармонични, че само природата може да ги „нарисува“ – без четка, без да мисли и без да сбърка нито в цвета, нито в линиите. Жива картина.

А листото (това странното) беше точно пред краката ми на излизане от парка. За мен и моите очи – то е като Феникс, застинал в миг на прераждане. И сякаш и денят ми беше такъв – малко вдигане от пепелта. От зима до лято. От мрак към светлина. От пепел – до огън. Толкова малко нещо – просто листенце, а носи в себе си вечния символ на възкръсването и силата на духа. Точен и тих знак за това, което усещах в себе си днес.

И сърцата… моите вечни спътници. Те вече не са просто символи, а част от моя език. Тези днешните бяха сладки, затова ги споделям (макар да бях обещала да не спамя).

Едно от днешните сърца беше дървото, което
уж беше просто част от пейзажа в задръстването. Аз обичам понякога задръстванията – гледам ги с онзи поглед тип „това е подарено време“, а не „няма мърдане оттук“. И не знам само аз ли го виждам, но за мен това дърво е цяло сърце.
Изваяно от природата без никаква човешка намеса – не е подстригано, не е оформяно. Просто е израснало така, сякаш знае, че един ден ще минеш точно ти (в случая аз), ще го видиш и ще те усмихне. 😊

И ето, че дойде и краят на деня… адреналин в най-чистия му вид. Не просто финал, а сцена от онези, които обикновено гледаш от дивана и казваш: „Ей, това е като във филм“. Само дето този път аз бях във филма.

Ролята? Леко неочаквана – комбинация между Бързи и яростни и улично гангстерско момиче. Не ми отива на визията, знам 😂, ама душата ми… тя е на афроамериканка, израснала по уличките на Бронкс, с вярата, че няма по-нахакана от нея. 😂

Та… стоим си кротко на едно от най скапаните кръстовища вечер – от онези, дето ти трябва или билетче с номер, или свръхчовешко търпение… или редкия еднорог тип „мил чичо с ТИР“, който да ти отвори път.

Моят стар баварец – стабилен, тежък, метален… три тона и половина самоувереност на колела.

И изведнъж – подскок напред.

Излизам да видя какво става. Отзад – чичо, набил се директно в задницата. Неговият капак – смачкан като празна кенчена кутия; моето зверче – нула щета. (Горда с железния
му характер 🥹).

И тогава „милият“ чичи започва с нагъл тон:

– Ами… колата ти даде назад.

Физически – невъзможно. Колата ми трябва да се върне във времето, да набере инерция и чак тогава да му смачка капака така.
И да… тежък е доста, но подскокът напред си беше със сила отзад 😉.

Стоя изправена, с онзи poker face, зад който адреналинът вече танцува в кръвта ми:
– А къде са двата метра дистанция по правилник? Дори да е дала назад колата, нямаше как да ги прелети тези два метра без да имате време да реагирате.
…А и пътят няма наклон.

Чичото се стъписа. Опита да се ежи – крачка напред.
Аз – още по-наежена. Като таралежка срещу вълк. (Да, знам, че вълците и таралежите не са класически врагове, ама в този момент бях готова да напиша нова приказка 😏).

Той отстъпва, крачка по крачка.

После – култовото от него:
– Ами… какво да правя с капака?

Все едно очакваше да му предложа СПА ваучер за колата. Или сякаш не може да отиде да му го… изчукат просто. 🙄🤭 (Да, за капака говоря 🤨).

– Или пишем протокол, или викайте полиция. Аз нямам цяла вечер. – казвам със самочувствието на човек, който вече е влезнал в огъня си.
– Ами… полиция.
– Чудесно. Викайте ги. – казвам аз.

Седи и чака. И след няколко секунди, уж между другото, казва:
– Звъннете им.
– Аз ли да звъня? Вие телефон нямате ли? Или искате и моя да ви дам да се обадите? – вече съвсем сигурна в тона, погледа, стойката.

И тогава, разбрал, че блъфът „не бях аз“ няма да мине пред мен – “желязната лейди” (с адвокатски умения тип по-скоро Ел Уудс от „Професия блондинка“ 😂) той си се върна обратно при женичката в колата. Тя – нито звук, нито поглед към мен.

Прибрах си „зъбките“ и потегляме.
Да, ама уж щеше да завива наляво… изведнъж реши да си отмъсти. Тръгна след колата в стил „малко ще я преследвам, та да я сплаша“.

Само че… не си знае пътищата.
А и да се гониш с такова зверче като моя старец… обикновено ти остава само прах за сувенир. 😂 (Дори аз се изненадах от “скромността” си 🤣).

След няколко завоя и недовършен опит за отмъщение, той остана някъде между „никъде“ и „никога“.
А аз – с чувството, че току-що съм минала кастинг и съм взела главната роля на якaта и нахакана Лети от Бързи и яростни.

А само ден по-рано…
друга класика от моята минисага. То при мен си е цял сериал де. 😐

Този път сцената беше пред един магазин за техника. Майка ми реши да пазарува уреди – уж лесна мисия. Да, ама не.

Всички наоколо се въртят пред входа, зяпат стоварените кашони и… абсолютно нищо не правят. Погледи – да. Действия – нула.
Е кажете ми… как да бягам от „контрола“, когато всички бягат от действие? 🙄
Ами и вие щяхте да се изнервите, нали?

И така, от едно „отиваме да купим две-три неща“, ситуацията се превърна в реално състезание по логистика.
Захванах се да натоваря всичко. Клякам. Ставам. Въртя кашони, които по размер крещят: „Това няма как да влезе“. Печка. Телевизор. Бойлер. 🙄

Но аз – спокойна в нервите си. Като човек, който знае, че ще ги вкара… някак.

Подреждам колата така, че можеше да се снима обучително видео: „Как да подредите живота си за 60 секунди, ако беше в кашони“.
Кутиите се вдигат, въртят и плъзгат една в друга с точността на японски майстор по оригами (не че се хваля… ама си е истина).

Хората? Зяпат. Стоят и гледат как натоварвам, вдигам и провирам. Сякаш наблюдават финал на олимпийско състезание по женска версия на Херкулес.

Така сме мъжките момичета – учени да сме силни, дори в рокля.

И да – за мен това е най-обикновен ден.
Но вътрешно?… чувах овациите.
Всъщност, за първи път от много време насам чух реално „Браво“ от близките ми. Как им се изплъзна от устата, не знам. 😮

И така… тези дни са странни.
Различни по емоции. Преливат вътрешно в мен, сменят се като кадри, които някой друг монтира, но усещам, че аз държа камерата.
А днешният беше като разходка из всички сезони.
От онзи мраз, който те кара да свиеш рамене, до летния пламък, който те изправя и ти казва: „Дишай. Това е твоят звезден момент.“ И може да не беше много… но аз го почувствах като такова.

Имаше всичко – знаци от природата, подхвърлени от Вселената с намигване. Лист във формата на феникс. Сърца, които само аз (или може би не само аз) виждам. Перце с бяла аура, което вместо да ме гони, този път просто ме гледаше тихо, спокойно от клоните.

После – малки сцени от живота, които се превръщат в кино.
Магазинът и моят личен логистичен тетрис – с публика, овации и кола, натоварена като доказателство, че ако животът беше в кашони, аз вече щях да го имам подреден.

И накрая – екшънът.
Старият баварец. Чичото с кенчения капак. Моето poker face. И кратка улична гонка, след която остана само прах. И онова чувство – не просто, че не се свих, за да оцелея… а че накарах себе си да се гордея. И затапих устата на един наглец (това беше бонус).

Декември и август. Лед и огън. Всичко в един ден.
И някак, между смеха и адреналина, между задръстванията и гонките, между кашоните от онзи ден и феникса от днес – си спомних, че не съм просто пътник в този живот.
Аз съм и шофьорът, и сценаристът, и главният герой на екшъна.

И, честно…
харесва ми този филм.
С всичките му емоции.

Дъгата е само доказателство,
че си минал през бурята…
и си позволил на светлината
да се пречупи през теб
във всичките си цветове.

Но преди да видиш дъгата,
хаосът на бурята ще събори всичко.
Тъмнината ще го прегърне…
и едва тогава светлината ще намери пролука
и ще се разтвори.

Бурята бе отминала.
По хоризонта още трептяха черно-лилавите цветове на тъжното небе.
Вятърът, макар вече далечен,
бе оставил шепота си в клоните.

Нощта бавно се оттегли,
но утрото все още носи бурята в сянката си.

Земята – мека и тежка,
напита с вода,
пази следите на стъпките на вятъра.
Въздухът, носещ свежест,
но и живеещ още със спомена за проливния, тежък дъжд.

В средата на пустошта
тънко дърво се поклаща едва-едва… оцеляло,
но все още ослушва небето,
в очакване на знак, че бурята се връща.

Някъде далеч…
цветята стоят затворени,
уплашени да покажат на света мекотата си.
Дори светлината се плъзга предпазливо
през ъгълчетата на облаците,
сякаш и тя не смее да ги отвори.

А в сенките, пълзящи по земята,
се крие тихият, нечут шепот…
колко виновна бе земята,
че не бе готова за бурята.