Blog

В живота ни има хора, които идват като светлина – правят всичко по-светло. Но има и такива, които идват като сенки. Те не носят покой, а изпитание. Те ни срещат с тъмната страна на човека… агресията, манипулацията, обсебването.

Те ни учат на нещо, което никой друг не може – как да пазим граници. Как да казваме „не“, дори когато ни е страх. Как да разпознаваме истината зад маските. А понякога – че там няма личност, а празнота.

С годините съм имала такива срещи. Доста при това. Мисля, че привличам „счупени хора” от както се помня. Нещо като молци към светлина или лампа. И може би именно тези хора са изградили онзи радар в мен, който вече разпознава моделите много преди да се случат. Повечето от тях биха могли да бъдат описани с етикети – нарцистични, гранични, психопатни.

Но диагнозата сама по себе си не ме интересува толкова. По-важно е какво оставиха в мен – устойчивост. И разбирането, че не всеки човек, който протяга ръка, търси помощ. Някои търсят сцена. А някои… жертва.

През годините съм имала срещи с различни хора, много от които с недиагностицирани диагнози 🙄😅. Всъщност аз искрено смятам, че всички си имаме отклонявания, но степента и желанието за работа над тях са това, което ни прави по-лесни за диагностициране.
(А може би – степента на маскиране. 🤔)

Както е казал Карл Юнг: Покажете ми един нормален, и аз ще ви го излекувам

Най-честите сблъсъци за мен са били с хора с нарцистични черти. И да – знам, че всички ги носим в себе си, като при някои са просто по-ясно и твърдо изразени като характер. Но аз наистина говоря за хора със силно нарцистично поведение.

Срещала съм и хора с гранично. Но сега, разсъждавайки, усещам, че там по-трудно се хваща, че е такова, особено когато не си запознат или самият ти имаш нездравословни поведенчески модели в отношенията.

Имало е и социопати, психопати. Някои потвърдени, други… не, но и не е имало нужда.

В случая се замислих за една жена, която се беше опитала да ме провокира, чрез намеци за детето ми други индиректни заплахи, и как поведението ѝ ми напомня на една моя “приятелка”.

В ученическите години познавах едно момиче, с което бяхме приятелки. Беше много особена (не че аз не съм), но в сравнение с нейния вътрешен свят – моят изглеждаше като райска градина.

Тя беше избухлива, нервна, господстваща. Постоянно търсеше валидация и подкрепа от мен за всичко. Настояваше да става на нейното, и то не както е горе-долу приемливо и нормално в отношения… а до степен на заплахи.

Беше окупирала пространството около мен – до обсебване. Нямах въздух, в който да дишам и тя да не е там.

Имах много “интересни” случки с нея, като повечето плашещи. Веднъж, докато бяхме в училище, тя се сдърпа с наш съученик. Беше глупост и тя беше виновна – поредният ден, в който търсеше жертва, на която да изкара гнева си.

Момчето и аз бяхме в една група още от детската градина. Пример за кротко, мило, умно дете, с мисли, които звучаха гениално за възрастта ни. Но в този скандал тя не просто търсеше някой, на когото да излее гнева си – тя го нарани физически. И то със злоба и желание в очите.

От нищото скочи и заби химикала, който държеше, в главата му. Последиците бяха тежки – лекар, превръзки, съдебни заплахи. Родителите ѝ обаче бяха заможни и влиятелни и я измъкваха от всяка каша. От този случай… също.

Спомням си и как ме заключваше в апартамента си: „няма да си ходиш… добре ти е, виж как си говорим.“

А мен… ме беше страх. Страх да кажа различно мнение, страх да откажа на желанията ѝ. Живеех в постоянна готовност да не я ядосам.

За щастие, я преместиха в гимназията и успях да избягам от погледа ѝ. (Не че не ми се лепнаха след това други като нея 🙄).

Но… 15 години по-късно тя ме намери. С новото ми име, в нов град, с нов живот.

Оказа се, че е разпитвала хора, съученици, ровила профили, докато стигне до мен. Не знам с какъв акъл се съгласих да се видим… но го направих. И тя беше същата. Привидно “нормална”, но в погледа ѝ имаше онова особено нещо, което трудно се забравя.

Постепенно контактът ни се засили. Отново – маниакалното поведение, контрола, обсебването. Само че този път имаше нов човек срещу себе си – и не беше готова за това.

В срещите ни постоянно ми говореше как мъжът ѝ бил “луд”, как я измъчвал и тормозел. По описанията ѝ той звучеше като нарцистичен тип, който застрашава здравето ѝ.

Затова реших да ѝ помогна. Написах ѝ документ. В него трябваше да си обясни дали той отговаря на описанието, което направих по нейните разкази – видовете манипулации, игрите, методите, които ползва. И ясен план със стъпки как да се измъкне и да се защити, без да го предизвика да я нарани.

Но в онзи текст всъщност се оказа… че не описах него.
Описах нея.

Оказа се, че ѝ пратих черно на бяло цялата ѝ схема – манипулациите, контрола, заплахите, обсебващото поведение, агресията. Всичко, което тя самата правеше, но твърдеше, че е той.

И тогава нещо се пречупи в нея. Започна да плаче по телефона всеки ден. Първо казваше, че я е страх, че трябва да се премести. Че той щял да я нарани всеки момент. Че иска дори да живее с мен, за да е спокойна. Държеше ме с часове на линията, а когато откажех – изпадаше в агресия и крещене.

И после една сутрин… отворих вайбъра си и видях, че съм блокирана. Просто ме беше махнала след дълъг текст от 5000 думи, в който пишеше, че аз съм надута, зла, живееща във филм и т.н.

А, да… и че искам да ѝ открадна мъжа. Същия този, когото описваше като най-ужасния нарцистичен тип на света – а аз никога не бях срещала на живо. 🙃

Това беше моментът, в който разбрах… тя не понесе огледалото. Не понесе истината. Не понесе себе си, която се отрази в мен и в текста ми.

Аз не претендирам за точност. Не съм психолог. Но тя… мисля, че беше комбинация между гранично с нарцистични черти. Имаше импулсивност и емоционални изблици, но основното беше контролът, липсата на емпатия и нуждата да обсебва и контролира.

И ми идва въпросът… как се справяме с такива хора?

Моят начин през годините се оказа – огледалото. Макар да знам, че другият е приет „по учебник“.

Моят е по-рисков, защото ако не успееш да овладееш реакциите си, другият може да бъде разрушаващ – не за него, а за теб.

И все пак… аз печеля не с импулс. Не с реакция.
А с много лека усмивка, адски силно търпение и истина.

Общо взето:
Ставаме силно огледало – готово за сблъсък и за риск, защото те ще мразят да се видят в истинската си форма. Тази изчанчена тяхна версия не съществува в главата им, макар и да е реална. След сблъска със себе си, или искат да те унищожат, където идват уменията да се изправяш срещу такива изблици, или бягството от тяхна страна… сякаш не се е случило нищо между вас.

Вторият метод, който често дават като “правилен” в психологията, е да станем нищо – празнота, която не им дава нито храна, нито сцена. И така – докато не намерят по-интересен обект.

Но това е бавно… и според мен изтощително. Защото може да отнеме месеци, дори години. Може би е правилен за много отношения, стига да имаш силите да живееш като “нищо” за неопределен период от собствения си живот.

В моите отношения с такива хора действа рязкото огледало. Може би защото съм поела толкова много от възможните им реакции, че често съм ги предвидила още преди самите те да знаят, че ще ги направят. Благодарение на „патерн радара“ ми – идващ с аутизма явно. 😅

При нея – видя се в огледалото, в което не издържа да се гледа. Това беше момент на разкриване, в който аз всъщност ѝ показах истинското ѝ „аз“, а не малката уплашена моя версия от миналото която всъщност тя очакваше.

И беше силно. Защото документът в главата ѝ прозвуча като: „Виждам те. Знам какво правиш. Няма да се получи играта ти.“

А блокирането не беше поражение. Тъкмо обратното – това беше нейното бягство от истината и моето освобождение от нея.

Понякога, когато човек изчезне от живота ни след такъв сблъсък, това е най-добрият възможен изход – защото иначе цикълът би продължил безкрайно.

А думата срещу такива хора, която ми идва, е устойчивост.

Може би тази история е белязала младостта ми, но в същото време е оформила част от силата ми днес. Защото вече не съм онова момиче, което заключват в апартамент и го карат насила да остане.

А тази, която държи ключа.

И си мисля, че именно срещите с такива „тъмни“ хора – хора, които обсебват, манипулират, заплашват… често са нещо като тайно училище. Училище, в което развиваме способността да виждаме през маските, да различаваме лъскавата фасада от истината зад нея.

И понякога откриваме, че зад тази фасада стои не личност, а просто… празнота.

Хората се раждаме в болка. И умираме в болка. А си въобразяваме, че целта на живота е щастието. Всъщност животът е движение между точка А и точка Б. И ако по пътя имаш късмета да намериш любовта – това не е, за да живееш ‘щастлив живот’, а за да имаш още един човек, с когото тежестта и болката ти да станат по-леки.

Може би щастието никога не е било „цел“…
Може би ние самите сме му дали толкова голямо значение, защото ни се иска да е вечно. Да го задържим по-дълго. Да е постоянен спътник на дните ни. Но то е по-скоро като светулка в тъмното – малки проблясъци, които за миг осветяват пътя, но не го заменят.

Всеки от нас в живота си се движи през собствени болка, изпитания и умора. И всъщност точно там, където се появи любовта, тя не идва да направи живота „щастлив“, а по-поносим. Тя създава по-благоприятна почва, в която светулките да се появяват по-често. Тя е съучастник в тежестта, но не и обещание за безкрайна радост.

Може би любовта е най-честната форма на щастие, когато е истинска. Не обещава да те спаси от болката, нито че ще трае вечно… а че ще остане до теб, докато я носиш в себе си.

И може би именно това е голямата ирония – щастието е крехко, преходно, почти илюзия, но споделената тежест се оказва истинската утеха.

А ние продължаваме да забравяме, че животът е преди всичко болка. Не щастие. Щастието е красотата в залезите и гледките по пътя към върха. Върха, който парадоксално се оказва и нашето… човешко падение.

Имам нещо, което мисля… за контрола.

Още от малка се грижех за много неща, които не бяха моя работа. Те бяха трудности и задачи на другите, но аз ги поемах на крехкия си гръб. Обикновено това се прави, за да не разочароваш някого, за да не те отблъсне. От желание да бъдеш приет и обичан.

Но аз го изкарах на още по-високо ниво… 🙄

Сега, в този момент от живота си, виждам колко дълго се опитвах да държа под контрол неща, които изобщо не са мои отговорности и вини. Да управлявам. Да „спасявам“. Да поправям.

Защо ли?
Не само защото исках да помогна на другите.
И дори не защото исках да бъда обичана.
Истината е по-дълбока…
…не исках да позволя на другите да ме разочароват.

Не исках да им позволя да ме наранят.
Не исках да ми се наложи да се отдръпна.
Не исках да допусна някой да сгреши спрямо мен и после последствията да бъдат моето собствено отблъскване на човека.

Истината… това не беше просто страх да не ме отхвърлят.
Беше желание да не позволя някой да се държи като задник с мен… и после аз да трябва да затворя вратата за него.

Не исках да повярвам в лошото на хората.
Пазех себе си – не от тях, а от това, което не исках да приема, че са всъщност.

И това ми коства години осъзнаване.

Контролът при мен не беше каприз или жажда за власт.
Той беше броня – която ме пазеше не от хаоса на света, а от болката да видя как някой сам решава да разруши доверието ми.

И тук е парадоксът. Изглеждаше като опит да държа другите близо, а в дълбочина беше опит да държа разочарованието далеч.

Докато повечето хора бягат от отхвърлянето, аз бягах от момента, в който ще трябва сама да кажа: „Не мога да продължа отношенията ни, защото ме нараняваш.“

И сега, когато не контролирам всичко…
сякаш за първи път си отворих слепите очи.
Много от връзките, които имах с хората около мен, започнаха да увяхват.
Спрях да ги храня.
Спрях да оправдавам действията им.
Оставих ги да покажат истинското си отношение към мен.
Да ме нараняват… пак и пак…
и да виждам колко всъщност ме ценят.

И гледката не беше красива.
Когато контролът изчезна, реалността се разкри за сърцето ми.
И се оказа по-сурова, отколкото бях готова да понеса.

Може би е тежко.
Но поне вече не оправдавам хора, които не ме искат в живота си.

… а тежестта на истината винаги е по-добра от лекотата на илюзията.

… и после имало смисъл.

Качваш high quality контент – крият ти постовете дори от последователите.
Качваш цитатчета, „лекички” неща и разни глупости – „We increased your distribution because you frequently posted high-quality content.”

Всичко докато е удобно и просто се подкрепя. Вкараш ли мисъл… 🙄

Поне те ме харесват още…