Category: Uncategorized

Локва бензин, бебе и три тона характер…
(Или как за малко да гръмне бензиностанцията…)

Петък следобед. Час пик – всички се прибират от работа и трескаво бързат да се залепят за дивана. Главен булевард . И от онези бензиностанции, в които си сипваш сам (за по-евтино). Навън – поток от коли, вътре – поток от нерви, чакане и се носи аромат на бензин.

Пред мен – възрастен господин. До нас – млада жена, която явно за първи път се сблъсква с идеята „Сипи си сам“. Отстрани – момчето за газта влиза в роля на галантен рицар. Обяснява търпеливо:

– Първо взимаш това, вкарваш го, натискаш, гледаш таблото, изтръскваш леко и вадиш. Готово!
(Да, знам как звучи, но беше мило, честно. 😳😂. Един от онези човешки моменти, дето някак стоплят с усмивка.)

Господинът пред мен също се усмихва, заговарят се с момчето. Идилия между бензин и емпатия.

Но… идва ред да заредим „стареца”. Всичко изглежда нормално. Таблото леко подозрително, но какво пък – гладна кола, голям резервоар (90-литров е 🥲). Да ама после… локва. Цялата земя под колата в бензин.
На място, на което можеше да пламне нещо… супер лесно.

Няма време за чудене в такива моменти. За безопасност първата работа е колата да се махне от мястото. Трябват бърза реакция, бутане и без палене, за да не стане по-зле.
И така… с бебето в едната ръка, чантата на едното рамо… с другото рамо и третата ръка (защото явно имам три) – започваме да бутаме колата.
Не е малка. Вече съм споменавала… около три тона е. И докато бензинът оставя диря отзад, бутаме към изхода, извън територията на бензиностанцията, за да не стане беля за всички.

И знаете ли кое е най-смешното?
Повечето мъже днес дори собствената си кола не са бутали, а обикновенно тежат около тон. А тази е три тона, и това е вече третият път, в който я бутам. (Да, да, знам… не звучи като добра реклама на колата – ама ми е много на сърце. 🥲 Който си обича колата, знае как е… все ѝ прощава 🫶🏻.)

И сега… онзи момент – важният.
Никой не помогна…
Никой.
Шест коли наоколо чакат ред за колонките и зареждат. Шестима шофьори – повечето мъже. Единственият човек от персонала, който преди минути обясняваше как се държи маркучът – сега гледа настрани.
Главите се обръщат само когато колата минава покрай тях. Сякаш не искат да я забележат, само да не ги засегне „проблемът“.
Само минути преди това – жена, която не знае как да сипе бензин, получи цяло рицарско ръководство.
А после – някой в реална нужда, и никой не вижда нищо.
Как така помощта зависи от сценария?
Може би е по-лесно за хората да действаме, когато ситуацията е безобидна, мила, почти като сцена от романтичен филм или сапунка…
А когато стане реално, мирише на бензин и напрежение – всички излизат от кадър и ослепяват.

Явно това – да си с бебе на ръце, да буташ кола по главния булевард… никой не намира за особено тревожно. Или поне достойно за елементарна човешка помощ.

Нито една кола не спря.
Нито една…
Нито едно „Искате ли помощ?“, нито едно „Да бутаме?“. Само погледи с мисълта:
„Дано се махнат по-бързо, че ще ми е трудно да направя маневра.“

И знаете ли… това не е първият такъв случай.
Великден, смазка до лактите, джанта слепнала с гумата, гума… която е със строителен пирон (незнайно откъде, но забит и завит! до край), колата легнала почти на джанта… цял паркинг хора (и един автобус…) и пак – всички минават, гледат и подминават.
Щом си с бебе и си жена – явно си супергерой. Ще се справиш.

Аз обичам света. Хората също. Интересни са ми. Гледам ги и понякога се разтапям от човечност. В онези ежедневни неща, които само ние, хората, правим и които са именно тези, които ни правят истински.
Но в други дни…
ми се иска просто да сме малко по-човечни. Не герои. Не спасители. Просто хора. Да видим, че някой бута сам, и поне да попитаме дали иска помощ.
Да видим бебе в ръце и да не кажем „е, поне не реве“, а да се размърдаме и да подадем ръка.
Защото… в момента сякаш ако си жена и изглеждаш способна да се оправиш – значи трябва да се оправиш задължително, по подразбиране.
Сякаш способността автоматично отменя нуждата.
Сякаш щом си тиха и лигава – ти помагат. А щом действаш и се бориш – „ами тя си може“.

И така…
не е скучно около мен. Никога. И ако си бил с мен поне за ден, го знаеш. Все нещо става. И някак – винаги има или комедия, или драма, или двете едновременно.
Но… има нещо, което обичам в себе си (да не повярваш, че има такова 😂) – никога не губя спокойствие.
Независимо какво става – не се губя в момента. Всъщност най-силна и способна съм именно в такива случки и моменти. Не истерясвам. Не крещя. Адреналинът ме мобилизира и дори ми носи усмивка, вървяща комплект с биволско спокойствие. После може и да се срина… ама чак после. 🙃

И знаете ли какво?
Ще прозвучи надуто, но е така, както го мисля, че трябва да е. Не е истина за всички (със сигурност), но е моята истина.
Аз бутам.
Нося и вдигам тежко.
Ремонтирам и оправям.
Сглобявам мебели като Лего за забавление.
И това… докато съм нежна, тиха, мека и винаги с поне една шега в ума.
Защото вярвам, че да си жена не отменя „мъжките“ неща, а „мъжките“ не отменят женствеността – и това да ги правиш в рокля и токчета. 💅🏻💃🏼💋
Мисля, че трябва да умееш и двете.
Да си опора – за себе си (ако няма никой до теб). И за друг (ако не си сама).
Да умееш да носиш, но и да умееш да се отпускаш в ръцете на другия с доверие, нежност и мекота.
Да имаш избор.
Да умееш да си и рамо.
И гордост.
И нежна (и не толкова нежна 😂) сила.
Да може другият да се облегне на теб. Без значение – след тежък ден с желание за тишина на дивана или в дигането на гардероба по стълбите.

А мен…
Мен гравитацията на „случайните беди“ и законът на Мърфи явно ме обичат.
Или аз обичам живота… дори в хаоса му.
Зависи от гледната точка. 🙃🤍

* * * * * * *

Случката от днес е и като филм, и като монолог, и като социален експеримент наведнъж. 3 в 1. Нещо като огледало на света, в който живеем. Иронично, драматично, човешко… и адски показателно.

Моментът с младата жена и момчето за газта беше като малък топъл лъч в деня. От онези редки мигове на простичка, човешка грижа – без задни мисли (почти 🤭).
Усмихвах се… и вътрешно, и външно.
Така, както всеки човек, който вижда смисъла и в малкото добро… може да се усмихне.

После дойде контрастът.
Бензин. Бутане. Бебе.
И никой не спря.
Не защото не можеха или всички бързаха.
А защото не искаха да поемат отговорността, дори за един метър.

И най-интересното…
Когато една жена е сама, изглежда „уязвима“, търсеща помощ – получава внимание, обяснение, дори чаровна, анекдотична грижа.
Но когато е с дете, активна, действаща – вече не изглежда нуждаеща се. А дори напротив – сякаш „е свикнала да се справя“, нали?
„Ще се оправи“…
и всички продължават.

Знам, че това – жена да изглежда силна – отблъсква мнозина.
Да буташ буквално и преносно света си напред.
Да носиш не само бебе и чанта, а и воля… и онова невидимото – силата да не се разпаднеш в хаоса.

Знам, че това плаши.
Защото в такива моменти хората виждат силата прекалено ясно.
И тя не предизвиква съчувствие.
Предизвиква смут.
Хората често не знаят как да се отнасят с нещо, което ги кара да се срамуват от своята пасивност…
просто поглеждат настрани.
И ми е ясно и това… разбирам и как са ни „изградили“ като деца.

Но това – да си от онези жени, които не просто вървят, а умеят да бъдат водени, но и да водят.
От онези, за които „женско“ и „мъжко“ не са роля, а богатство от умения и знания.
От онези, които могат да бъдат меко рамо и бетонен стълб едновременно.
Това не те прави по-малко нуждаеща се от подкрепа.

Да си силен също е травма…

…от често или постоянно липсващата подкрепа.

И се учиш…

Защото животът не обича предаващите се,
а тези, които не спират дори когато нямат избор.
Дори когато са сами.
Дори когато ги боли.

Няма много символи напоследък.
Или аз съм по-възрастна и затворена за тях.
Но има залези, трънчета, още има какво да видя… знам го.
И докато сърцето ми тупти имам всичко.

Маските пазят от подигравки. Нали?

Пазят от чужди погледи, от присмех и от осъждане. И повечето хора ги носят, защото така е по-безопасно. Аз обаче… никога не успях да си изградя такава.
Може би… може да наречем маска „доброто момиче”, но там стои доста по-сложна система от поведения, присвоени още в ранните години. И повечето не са породени от желание за вписване, а са водени от вътрешните ми вярвания за това какво е „добро” и какво „лошо”. Не като преструвка.

Та… аз може би не вдигнах маска за света по няколко причини.
Първата е, че не понасям лъжата. И не лъжа. Ама наистина.
Може би е от невроразличието ми, може би е, защото цял живот съм наблюдавала лъжи, несправедливо отношение, подмяна на истината. И от това се превърна във фикс идея в сърцето ми – „аз няма да лъжа“. Дори когато истината боли мен, или другите, дори когато ме оставя сама.

Втората причина е, че цял живот съм публично излагана.
Още от детската градина си личеше, че съм различна. Не се вписвах и всички го усещаха – и децата, и учителите. Постоянно ми се подиграваха и ме отбягваха останалите деца. На пет години ме бутнаха по стълбите, защото едно от момичетата не ме харесваше и искаше да ме „изгони” от градината 🙄. После и в училище – падала съм по стълбите (този път сама 😅), излагала съм се пред цели класове с непохватност и интровертния си, срамежлив характер…
А за моя клас да не говорим. Те могат да напишат книга (освен ако вече не са 😅).
Аз съм доста непохватна – от малка ми казват вкъщи, че съм родена с две леви ръце и два леви крака 🥲 (колко мило…).

В гимназията започнаха и клюките. Една от тях стигна чак до съседно училище в квартала. (Евалата поне за труда, постараха се.) Учителите също ме излагаха, защото истината и при тях не се приемаше лесно – за тях „общото добро“ беше по-важно от справедливостта. Лутах се постоянно между образа на „момиче за пример” и „пропаднало момиче”.

Ооо, а с момчетата… там беше друга форма на излагация.
Влюбвах се, започвахме да обменяме намеци, погледи, тайно се следяхме, но когато мине година в намеци… аз решавах и правех първата крачка, уж да бъда смела. Но отсреща – емоционална недостъпност, стена. Инсценирани знаци, игри, но лице в лице – нищо. И моята смелост се превръщаше в публично унижение.

Но… пак не спрях.
Научих се да продължавам дори след излагацията.
Връщах се в час на следващия ден… и с усмивка приемах присмеха.

Дълго време съм се ръководела по хората – свивах се, наблюдавах, учех ги, за да знам как да говоря с тях. Не за да ги задържа, а за да успявам да съм „нормална”, да се вписвам, да им помагам. Да намирам начин как да кажа истината си, без да съм прекалено пряма. Сега знам, че почти винаги не е действало и е било повече в мой ущърб, отколкото в тяхна полза.
Но… това е друга тема.

А излагациите не свършиха и в зряла възраст. Бях излагана пред гости на мои събития, на празници, на семейни събирания. Пред познати, пред непознати. Онлайн…
Пускаха се мои тайни от уста на уста, които бяха казвани в тесен кръг, а стигаха до целия град. И знаете ли какво е чувството да чуеш за себе си тайна от непознат? Случайно срещнат човек? Мда… шок е.

И аз самата често се излагам. Но може би точно затова нямам маска. Какво да крия? Аз вече съм „смешна“. Какво повече може да стане? Толкова неща са казани за мен. Толкова пъти са ме гледали с присмех.
И знаете ли… въпреки всичко – оцелявах. Не съм умряла от това.

Да, понякога бягам. Защото няма как да се справиш с цяло общество сам. Натискът става непосилен в даден момент. Но поне знам къде не ми е мястото след това.
И това също е сила.

Истината е, че уязвимостта още ме плаши. По-дистанцирана съм, по-трудно се доверявам. Страхът от излагане все още е в мен. Но в същото време точно той ми е дал и силата. Защото когато вече си падал стотици пъти пред очите на всички и пак си станал, разбираш, че няма от какво толкова да се боиш.

Мисля, че смелост не е да не падаш никога. Смелостта е да успяваш с усмивка да ставаш всеки път. И да продължиш, дори когато знаеш, че пак ще паднеш. И пак ще се изложиш. И пак ще те коментират като „посмешище”.

И може би затова няма маска която да ме побере.
Защото животът вече ме е показвал на сцената гола, непохватна, изправена срещу присмеха.
И щом съм оцеляла там… под всичките погледи, вперени в мен – тогава защо да крия коя съм? 🙃