Category: Uncategorized

Писмо във времето…
Картата, която си нарисувах преди да разбера значението ѝ.

Когато бях дете, а после и тийнейджър тетрадките ми не бяха само за планове и записки в часа (всъщност най-рядко бяха за тези неща 🫣). Често бяха изпълнени с рисунки, измислени портрети, въображаеми пейзажи, нумерологични сметки (които btw ако ме накараш сега да обясня – няма да мога), и… символи. Не винаги знаех какво значат символите, които рисувах… просто ги рисувах. Често повтарях в периоди някои от тях. Като мантра нарисувана на лист 😅. Някои ме привличаха изключително много. Сякаш са „мои”. Даже си ги драсках по ръцете 🙄.

Днес…
след писането в тайния ни дневник с дъщеря ми, се върнах в миналото. Там, където се случваха и тези мои рисувания на знаци и картинки.
Реших да направя собствено проучване за значението им (позакъсняло малко с има-няма 15–20 години 😅).

Най-любимият от всички символи и знаци ми беше Ankh. Неговото име го знам още преди да мога да чета. Видях го за първи път в една енциклопедия. Даже ако не бъркам беше в брой на „Цялата вселена” – с големите класьори 😅 .
Усещах го красив. Величествен. Някак толкова специален. Ако кажа, че не е бил и част от интереса ми към историята, културата и филмите за Египет… ще излъжа. Дали нещо в мен го помнеше, дали го позна, дали просто енергията или детската ми фантазия се беше привлякла от него – не знам. Но ето, че сега години по-късно, когато търся значенията, започвам да разбирам нещо.
Все едно съм оставила следи за себе си за бъдещето. Малки бележки от душата ми, скрити в детските рисунки (които още помня, а същевременно не помня вчера какво съм обядвала 🙄).

Както казах Ankh е най-силният ми спомен от символите.
Символ на живота, безсмъртието и вечната връзка между мъжкото и женското. Ключът към вечния живот. Пишеше (колко е вярно не знам…), че е архетип на душите, които помнят „другите животи“. (Аз само да спомена, че имам спомени от такива. Но… предимно последните мигове 😅, явно съм злопаметна 🥲).

Вторият ми любим беше змиите. Две змии увити хармонично. В единия случай ги рисувах увити и гледащи една в друга, а в другия отново вплетени, но едната нагоре, другата надолу. Рисувах ги в два цвята, едната без цвят (оставях я бяла или цвета на листа), а другата цветна (черна, синя… зависи от химикала 😂 За щастие не проявяваше претенции 😊).
Днешно време мисля, че значението го описват като кундалини или алхимия.
А според мен може пък да е просто дуалност или хармония.
Но определено силно го усещах като важно нещо за мен…
…още тогава.

Спиралата. Още я рисувам в картинките, които рисувам на децата. Няма причина. Обичам да я рисувам. Носи ми усещане за движение и завършеност едновременно.
Сега знам вече, че е символ на еволюцията, израстването, пътя навътре и навън. Онзи път – на душата. Който се разгръща в цикли, но нали знаете… винаги на по-високо ниво. Моята интуиция беше доста силна тогава, тренирах я дори допълнително (без да осъзнавам) и може би някак съм усещала, че животът е движение, трансформация. Че няма застой. Че всичко лошо ще свърши. Както и че всичко хубаво… също си има край.

Infinity.
Още един любим.
Едва ли някой не знае, че е символ на безкрайността.
На любовта, цикълът на душата и баланса между противоположностите.
Не знам защо го обичах. Нямах „любов” в живота си, че да обещавам „безкрая”. Но може би на друго ниво съм усещала връзката между „тук“ и „там“, и че… нищо не свършва истински.

Лотосът… за мен си беше красив начин да рисувам абстрактно цвете.
Днес го видях сред символите и осъзнах, че не е абстрактно цвете, а си е лотос. 🪷
От известно време доста го харесвам.
Носи онзи символ на чистота, просветление, раждането от мрака.
Хареса ми как „носи” в себе си издръжливостта, как успява да запази красота си дори под калта и тъмнината около него.
Определено душата е знаела символа му и е знаела, че може да израсне над цялата кал, която животът ѝ хвърли. Може би е било нейният начин да си напомни, че тъмните дни са необходими, за да израстне…

Пентаграмът.
Не бях от най-готик или метъл момичетата. Имах периоди на всякакви музикални стилове, но си държах на мой собствен, който не следваше един конкретен. Пентаграмът не беше част от облеклото и стила ми (за разлика от приятелките ми).
Виждам символиката му днес, и ако тогава за мен беше нещо като нужно… на листа за завършеност, то сега виждам, че представлява петте елемента.
Символ на хармонията и защитата.
А дали пък не е било подсъзнателно призоваване за защита и за баланс на елементите вътре… не знам. Но го помня почти на всички мои драсканици в тетрадката.

Тези следящите ме изненадаха, че ги видях.
Seed of Life, Star of Lakshmi, геометричните цветя
Чета…
…геометрии на свещената математика.
Seed of Life – семето на сътворението, началото на всичко.
Star of Lakshmi – хармония, благоденствие, баланс между духовно и материално.
Геометричните звезди, които за мен си бяха украса на листа, се оказаха символи на космическия ред.
Мисля, че душата ми си е имала връзка с творческия и божествен ред още като дете, но съм била леко сляпа и глуха, за да го разбера (не, че сега не съм още такава 😅🫣🥲 Знаците и намеците минават и ме подминават преди да усетя дори).

Следващия го рисувах на редове. По десетки пъти един до друг.
Solomon’s Knot.
И разбира се… има си символика и той.
Безкрайно преплитане, мъдрост и защита. Често символ на вечна истина и непоколебима връзка.
Най-вероятно повторяемото рисуване е било търсене на опора в нещо. Може би нещо вечно и стабилно. На истината…

Energy и Receptivity символите се оказаха от рейки и разни езотерични практики, с които да си призная честно… не съм много запозната.
Пише, че са символи за приемане на енергия, за баланс и поток.
Може би дори да не съм го знаела това, но явно рисуването им е било като малка практика за канализиране на енергията. Явно са помагали 🙂… иначе как щях да оцелея.

Имало е и други символи. Но тези са ми много ясни като спомен как ги рисувам.
А когато гледам назад във времето, се усмихвам леко вътрешно.
Момичето, което гледаха странно и в училище и у дома, това което си драскаше по страниците… всъщност е оставяло карта.
Карта към самата мен.

Може би тогава не знаех какво рисувам. Но го усещах. И не мислех дали е странно за другите. Просто го правех, защото… нямаше обяснение, но беше правилно вътрешно.
Сега виждам… това са били уроците, които един ден щях да уча.
Символите, които щяха да оживеят в живота ми.

Може би…
не винаги е нужно да търсиш знаци в бъдещето.
Понякога… вече си ги нарисувал в миналото.
Но си забравил.

… и може би смисълът на тези символи не е само в това, което значат по книгите, а в това, че са били живи в мен, още преди да знам думите за тях. А сега служат като времева котвичка за душата. 😊🤍

Нашият… таен дневник

С дъщеря ми си имаме от известно време едно наше нещо…
Един дневник, който стои в хола – на най-обикновено място между книгите на етажерката, но и с най-необикновена роля. Той няма катинар, не седи в тайни чекмеджета – заключен е само с доверие между две момичета.

Идеята беше проста и сега ще я споделя. Може да бъде от полза на някой, някой ден, някъде.
Дневникът представлява една тетрадка с красива корица и химикал. Това, което го прави специален обаче, не е външността му, а предназначението му.

Всеки, който има или е имал тийнейджър, знае колко тежък е този период. И ние сме минавали оттам – с въпроси, които ни е било срам да зададем, със страха да не ни кажат, че нещо не ни е „наред“, или да бъдем наказани, ако сгрешим, като изразим нещо не много „красиво“.

В случая дневникът е за моментите, когато дъщеря ми или аз имаме нещо трудно за казване или за питане. Нещо, което ни тежи или притеснява – пишем там. За да избегнем онези неудобни разговори „в очи“, които понякога се заклещват в гърлото и не знаеш дори как да започнеш. Между страниците на тази тетрадка всяка от нас може да пита, да споделя или просто да остави следа от себе си за другата.

Днес за първи път тя написа нещо.
И сърцето ми се сви и разтвори едновременно – от онова усещане, когато виждаш смелост в най-чистия ѝ вид. И от притеснение… дали ще се справя с отговорността за отговора.

Когато отворих първия лист, видях написаното. Само пет реда. На английски. Но пълни с истина. Нейната истина и искреност. И смелост…

Спомних си себе си на 12. Беше ми объркано и тежко за всичко. Нямах с кого да споделям. Не и с някой, който ще ми обясни, без да ме съди или пронизва с поглед. Нямаше с кого да говоря за нещата, които ми се струваха, че не са нормални. Нито за страховете си.
Но ето сега… промяна. Не за света, но е моят свят. И нейният.
И ако за мен нямаше никой, който да ми даде пространство да съм себе си… то моето дете има смелостта да сложи думите на хартия и да ми каже директно: „Това съм аз… не съм сигурна дали вече знаеш, но искам да ти го кажа.“

И колко е хубаво да мога да ѝ отговоря с цялото си сърце, че каквото и да почувства, каквото и да избере за себе си… за мен винаги ще е достатъчна, истинска и обичана точно такава, каквато е. И няма нищо, което ще ме уплаши или би могло да промени това.

Понякога най-важните разговори не се водят лице в лице. Те се водят на страници хартия – с мастило, доверие и любов.
И знаете ли…
горда съм от това дете. Пълно е с искреност, смелост, желание да бъде.
Вярвам ѝ.
И ако има човек, на когото вярвам и не броим мен… то това е тя.
Защото усещам чистото сърце. Сълзите от неразбиране на света в тежките ѝ дни. Виждам и искрения ѝ смях на малките глупости и закачки между нас.

Ако имате тийнейджър и не знаете как да говорите… пишете. Дайте им място да говорят без осъждане и без нуждата да се срамуват. Нека споделянето е като анонимно писмо, но на единственото сигурно място в света – във вас.