Понякога си мисля за света и как винаги е бил една голяма матрица. Не в научнофантастичния смисъл на думата, като по филмите с Киану Рийвс, а в един по-човешки и някак невидим сценарий, който подрежда живота ни в определени рамки и ни казва, че „ето това е правилното“.
В миналото матрицата е изглеждала по-проста. Била е статична. Била е в това да имаш жена или мъж, деца, сигурна работа, дом, да ходиш на почивка в определени периоди в годината, и на определени места. Старият и познат сценарий за „успешен” човек. Това е бил тогавашният затвор – стабилен и предвидим. А ако решиш да излезеш от него… ставаш „черната овца”.
Сега обаче картината е друга. Светът се промени и матрицата е по-динамична.
И ако старият модел приличаше на стени от бетон – стабилен, но задушаващ… то новият е като стъклена кутия. Лъскава, прозрачна, но също толкова ограничена.
И очевидно старият затвор вече не работи, но вместо да се освободим, ние сме създали нов. По-различен, но отново… затвор.
Сега е смяна след смяна. Приключваме връзка, следва нов партньор, ново жилище, нови мебели, ново куче или котка, сватба, развод, записване на нов курс, нов фитнес. После „сингъл период” със снимки от готини почивки, после пак срещаме някой, пак следва нов партньор, нов апартамент, пак нови мебели, пак отначало цялата схема. И всичко това изглежда като ново начало… но всъщност е старият кръг, просто с нови декори.
Иронично, нали? Преди повторението е било в застиналостта. В това да седиш на едно място, а днес е в движението и постоянна промяна на всичко. Но пак си е повторение.
И най-интересното е, че не е като по филмите и някой да го е измислил нарочно и да ни го е наложил. Не. Ние сами го изграждаме. Сами мутираме старите модели в нови. Сами поддържаме динамиката. И точно затова илюзията за свобода е най-големият капан – защото не усещаме веригите си.
Пускаш например приложение за фитнес и слагаш, че таргетът ти са сингъл мъже и жени на определена възраст. Приятелят ти брокер пък пуска реклама за едностаен апартамент и пак алгоритъмът го показва само на самотници. Комшията с ремонтите таргетира хора в района, които са с наскоро закупени или наети апартаменти, а системата вече знае – някой е сам, някой е в преход, някой е в криза.
Системата просто събира нишките, а ние сами ѝ подаваме конеца.
Матрицата не е някъде там.
Ние сме матрицата.
Не може само аз да виждам как масово в подкастите и в различните други формати се повтаря една и съща схема. Всеки говори за „своята истина“, но всъщност всички говорят онова, което определена група иска да чуе. Това не е просто философия. Това е бизнес. Колкото по-крайна е тезата, толкова по-лесно събира публика. Балансът рядко е търсен, защото… нюансите не продават.
Ще дам приемери за това което наблюдавам….
Влизаш в мъжки подкаст и чуваш едно и също. Че жените са „кофти“ в днешно време, изоставят семействата си, бягат заради емоциите им, които са нелогични, рушат дома си. После идва темата за равенството и сметките: „Искате равенство? Добре, ще плащате наравно.“ Накрая кулминацията – „жените не ни уважават, затова мъжете не могат да бъдат истински мъже.“
Превключвам на жена подкастър, таргетираща тайно мъжка аудитория. Тук посланието е, че жените са виновни, защото не „обслужват“ достатъчно често партньора си, защото искат да имат мнение и да участват във всичко – а това „не било женско“. В коментарите – мъже, които възхваляват водещата за „истинска жена”, а в същото време псуват жените, сякаш имат друг избор освен пак да си хванат жена. (А да, или да се прежалят с друг мъж, но нали са „мачовци“…)
После попадам на трети водещ – отново мъж. Говори как жените са „свещени същества“, създадени за обгрижване и обожание. Мъжете не струват, разбира се, според него. А жените са принудени да бъдат и мъж, и жена едновременно. И накрая разбира се въпросът е: „как може да си жена с такъв мъж до себе си?”
После идва видео на жена подкастър, заклета феминистка. Тук мъжете изобщо не са необходими. „Ние, жените, можем да живеем без тях.“ Явно тук ще се живее в женско царство… направо ще заличим мъжката половина от света. Ще живеем само жени, за да докажем безсмислената теория, че „можем сами”.
И ето иронията – въпреки че съдържанието изглежда различно, посланията са едни и същи… че другият е виновен, а аз съм жертвата.
Тук идва уловката… повечето хора дори не се усещат как всяко тяхно вдишване и издишване, всяко търсене и движение онлайн оставя следа. Може компаниите да не знаят името ти, да не виждат лицето ти… но знаят кой номер обувки носиш, каква кола караш, къде пазаруваш, какви марки предпочиташ, дали си женен, разведен или самотен. Всичко е преведено в код от цифри и букви и съхранено на някой сървър в Индия или Китай. После този код се използва, за да ти поднесе съдържанието, което най-силно ще те държи ангажиран в сайтовете и приложенията им.
Не го казвам като теория. Знам отвътре как работи цялата схема. Знам и колко лесно дори аз самата понякога се унасям по тази спирала и изобщо забравям, че всичко е просто част от една голяма схема.
На пръв поглед това може да изглежда безобидно – просто съдържание, което ни забавлява. Но истината е, че точно там започва наклонът.
И е опасно, защото ако си тъжен, започват да излизат само видеа за това как никой не те оценява. Ако си се скарал с партньора си – ще се погрижат да ти покажат, че „той е гадняр“ или, че „тя е кръшкачка“. Ако си сам – започват реклами за фитнеси и апартаменти тип гарсониера… напълно подходящи за един човек. И всичко това работи като пързалка – лек наклон, който постепенно те ускорява в една посока. Ако не се усетиш, на третия скандал вече си събрал куфара, вече живееш в нов апартамент и качваш снимки като „новото начало“. А да… и в профила ти изведнъж се пълни с предложения за приятелство (или следване), които съвсем „случайно” са точно такъв тип, какъвто би ти паснал.
Ето защо толкова често четем коментари под разни рийлчета и шортчета от сорта на:
„Точно! Все едно слушам за моя случай.“
„Кой е описал живота ми?“
„Все едно слушам за бившия си – толкова вярно!“
Да, вярно е. Но не защото някой познава живота ти. А защото алгоритъмът вече знае какво мислиш, какво чувстваш, как реагираш на всяко нещо.
Не е магия…
това е математика + психология:
поведение, задържане, кликове.
Алгоритъмът не си измисля кой си… той ти връща само това, което вече си показал като поведение. Ако задържаш погледа си върху съдържание, което потвърждава болката ти, социалната мрежа това ще интерпретира като сигнал „показвай повече от това“. И ето как започва пързалката. Съдържанието е и оръжие… и огледало едновременно. От малък наклон – леко ускорение. Клипчета, статии, подкасти… даже реклами – всичко те потвърждава, докато накрая не вярваш на всяка тяхна дума. Защото истината е, че масово хората сме гладни за любов. За потвърждение. За това да сме себе си… ама ако може без да се окаже накрая, че имаме проблеми в нас самите за оправяне.
И тук идва друг капан. Онези полезните материали – клипове, статии и публикации с обяснения за нарцистично и токсично поведение, или за други подобни модели.
Полезни ли са тези клипове? Определено да. Те могат да ти отворят очите къде си. Освен това помагат да се разпознаят много от механизмите. Но има едно голямо „но“. Веднъж разбрал, че си бил жертва – твоя отговорност е да го промениш. Ако спреш дотам и продължиш да търсиш състрадание, любов и внимание от позицията на жертва, тогава тази роля се превръща в новия ти дом. А оттам… истина и любов не идват. Любов и уважение не се изпросват с жал и хленчене, а се изграждат в сила и осъзнатост.
Ако започнеш да си повтаряш „аз съм жертва“, „всички са срещу мен“, „той/тя е нарцисист“… тогава полезното става смъртоносно в друго отношение. Тогава болката се превръща в удобна, позната позиция, която търси потвърждение. И алгоритъмът… отново ти го дава.
Получава се така, че ако си ядосан, ще ти излизат видеа за „той е гадняр“.
Ако си сам, ще видиш реклами за едностайни апартаменти и фитнес зали с яки мацки и батки на рекламите.
Ако се разделяш, ще ти излизат реклами и предложения за „пътуване до място, където може да започнеш нов живот“.
Ако обмисляш развод, изведнъж изкачат реклами и постове за адвокати по бракоразводни дела.
Всичко това работи заедно – съдържание, реклама, алгоритъм. И някак… перфектно подсилва усещането, че ти си прав и светът е крив.
Да, тези клипчета и подкасти могат да ти помогнат да видиш, че нещо те наранява. Но има две възможности след това.
Първата е да използваш знанието, за да промениш курса в живота си.
И втората – да изградиш нова идентичност на базата на болката и да останеш в нея.
И тук е съществената нишка. Щом осъзнаеш къде си… вече не си жертва. Имаш избор. Това е тънката граница между лечение и застой. Осъзнатостта ти дава възможност да избираш, вместо да бъдеш отнесен от вълната, която другите ти пускат.
Ако сме реалисти… трябва да приемем, че не можем да избягаме от интернет. Но пък можем да решим как да го ползваме. Да мислим повече. Да не слушаме само един тип канал, защото тогава потъваме в собствения си балон.
Не може да следваш „алфа мъжкар” и да очакваш, че ще ти говори за почит към жените. Или да ти дава неутрални съвети.
Не може да гледаш и заклета феминистка, а да очакваш, че ще ти разказва колко добри са мъжете.
Всеки от тях е бизнесмен. Имат си своя таргет, своя бизнес и го следват. Това са пари.
Истината често е в онези по-малко популярни профили, които търсят баланс… които обсъждат и доброто, и лошото, които могат да видят и двете страни, както и различните гледни точки. Това вече не е популярност, това е осъзнатост. Те са полезни, защото дават пространство за собствената ти мисъл. Провокират разсъждения и често те карат да излезеш от зоната си на комфорт.
И нека не забравяме и друго нещо което е много важно….
не винаги ние сме прави.
Не винаги нашата гледна точка е единствената валидна. Ако не си позволяваме да чуем другия, ако не излезем от собствения си балон, тогава алгоритмите ще се грижат само да чуваме собственото си ехо.
Дори тук мога отново да припомня примера с ChatGPT.
Ако му говориш само от позицията на жертва – ще ти връща съвети като към „жертвата”. Ако настояваш, че винаги се бориш – ще те съветва как да продължиш да се бориш още повече. Ако постоянно повтаряш „аз съм най-добрият, а другият не го вижда“, тогава той ще започне да те насочва към отдалечаване, дори към раздяла.
Инструментите не са неутрални – те работят с онова, което им подадеш.
И тук идва изборът… или да останеш в ролята на жертва и да получаваш съдържание, което я подхранва, или да излезеш от нея и да започнеш да търсиш нюансите.
Щом осъзнаеш къде си – вече не си жертва.
Имаш избор.
Когато съберем всичко това – подкастите, алгоритмите, старите и новите сценарии за „успешен” и „правилен” живот… започвам да виждам една и съща картина. Светът се променя, но моделите си остават. Затворите просто сменят формата си – от бетон в стъкло. От застиналост в динамика.
Алгоритмите подхранват мисленето ни, но те не са виновни сами по себе си.
Те са бизнес. Една голяма машина за внимание.
Ние сме тези, които даваме данните, ние сме тези, които превръщаме дишането си в код. И после този код се връща към нас като огледало, което показва не толкова истината, колкото нашите собствени сенки и травми.
И тук идва отговорността, която носим, но пренебрегваме. Защото щом веднъж си видял как работи този механизъм – вече нямаш оправдание да останеш в него сляпо. Не можеш вечно да се обявяваш за жертва и да чакаш светът да ти върне любов, състрадание и внимание. Ролята на жертвата не е път към любовта. Жертвата е само временно огледало, което трябва да счупиш, за да видиш себе си – истински.
Затова осъзнатостта е избор. Да не следваш само един глас, да не вярваш само на една страна, да не си позволиш да мислиш, че винаги си прав. Да се усъмниш в удобното съдържание, което ти казва точно това, което искаш да чуеш. Да спреш и да попиташ: „А дали не греша?“
Може би именно тук е нишката с онзи друг въпрос, който писах преди дни – наистина ли всички са станали нарцисисти в днешно време.
Когато човек остане твърде дълго в ролята на жертва, светът му започва да изглежда пълен с „нарцисисти“. Всеки друг изглежда като агресор, като манипулатор, като виновник. Но реалността е по-сложна… никой не е само нарцисист, само жертва, само спасител. Ролите се разменят, преплитат, зависят от раните и ситуациите.
Може би истинският проблем не е, че хората са станали по-нарцистични, а че в резултат на счупванията от детството, поведението ни като възрастни започва да го отразява. След това идват алгоритмите и бизнесът, които още повече усилват нашите крайности. Те ни показват най-шумната версия на другия – и най-удобната версия на нас самите. А в това огледало винаги изглеждаме по-прави и красиви отколкото сме.
Затова, ако има изход от тази матрица, той не е в бягство. Няма как да избягаме от интернет, от алгоритмите, от системата. Но можем да изберем как да се движим в нея.
Да не оставаме в удобните ни роли.
Да не търсим любов чрез жал и състрадание.
Да не вярваме, че всичко, което виждаме, е случайно или истинско… а да ползваме собствената си мисъл.
Толкова е важно. Повече от всякога…
Осъзнатостта е единственият начин да не бъдем погълнати.
И може би истинската свобода не е да счупим матрицата, а да не позволим тя да счупи нас.
