Category: Uncategorized

Може би…
в моментите, в които ни се струва, че сме просто част от фона… тихи, невидими за света, неразличими се оказва, че сме точно това което липсва в пейзажа.
Просто някой трябва да има очи да ни види.

🪵 Понякога… дори разпадането носи любов.
🪶 Пътят е там… където се усеща лекотата на духа.
🍂 Нещо… което е нещо, което не е това нещо на което прилича.
🪨 Има цветя… които растат в камъка. А има и любов, която пробива дори през бетона.
🦋 И… част от фона. Но не и за мен. Не и за моите очи.

За дните в които всичко тежи,
съм си измислила нещо което ми помага да дам почивка на сърцето си.
Начин да повдигна тежестта, за да си отдъхне и да продължи с нови сили в утрешния ден.
Заставам в тишината на света.
Обикновенно е късно вечер, когато всичко мълчи.
Шума е само ехо, а светлините са нежно галещи сенките.
И там…
в прегръдката на тъмнината просто благодаря.
За живота.
За очите, които виждат… не само гледат.
За ръцете с които галя и прегръщам света.
За краката с които танцувам.
За слуха… че чувам музиката, природата, детския смях и дори шума.
За любовта в сърцето ми, което не спира да обича.
За душата – която е дар. Будна. Гореща. Толкова истинска.
Благодаря за деня.
И за това, че аз… съм точно – аз.

Че имам шанса да живея.
И че го правя ден след ден с чисто сърце и с истина.
Благодаря.

Чета една публикация… за светулките.
Тези малки мигащи душички, които някога правеха всяко лято да изглежда като сцена от стар филм.
И си спомням… когато бях малка, улицата, дворът – всичко светеше. Не от лампи, а от тях.

Светулките.

Гонех ги с детска радост, хващах ги в ръце с онова наивно вълнение, че държа парченце от магия. Малка нощна магия.
От малка ги обичам. Едни от малкото насекоми, които не ме карат да се катеря по стол, легло или по тавана от паника.

Но сега… съм на същото място. На същата земя, под същото небе…
и ги няма.

Първоначално бяха по-малко, после станаха рядкост.
А тази година… видях една.
Само една.
И дори не знам дали не е била някакъв луминесцентен комар.

Сякаш някой е отворил друг живот, и аз само го гледам отстрани. Същият двор, същата аз, но сцената е празна.
И в поста пише…
да оставиш мястото диво,
да няма светлини,
да не пръскаш.
А аз се смея през сълзи, защото…
дворът е по-див от Амазонската джунгла.
Тревата е поне метър над главата. Ако влезеш – ще ти трябва не градинар, а спасителен отряд с компас и сателитна връзка.
Няма светлини – само тъмнина, в която ако някой дойде, ще се слее с нощта и ще си тръгне като призрак, без да го усетиш.

Даже в една от онези нощи в които не мога да спя (което си е почти винаги), докато бях навън и гледах звездите… изскочи койот.
Първо мислех, че е някой пиян комшия с тъпо чувство за хумор и звуци от телефона.
После котките се разбягаха, и…
да и аз с тях.

Та да… диво е.
А светулки – няма.

Само една, която се беше смушила вътре. Опитах се да ѝ дам вода, като на гост, но вече беше… с друг влак. Последна спирка.
Може би беше дошла да ми каже „още съм тук“, и после…
си тръгна.
Завинаги.

И ги няма…
Може да е всичко…
да няма влага както някога е имало, или може би е било пръскано някога.
А може светът наоколо да ги е изгонил, дори и моята малка джунгла да ги вика обратно.

Може би вече не е техният свят.
А може би нашият просто е забравил какво е светулка.

Но в цялото това усещане има и едно друго усещане. Сякаш те не са просто буболечки.
А знак на безвъзвратното.
На онази невинност, в която можеш да светиш, без да знаеш защо – просто защото си ти. И може би затова ми липсват толкова. Не просто защото не ги виждам…
а защото вече няма как да ги гоня с такава детска радост. Нито да ги покажа на собствените си деца.

И все пак… може би не е късно.

Може би, ако някъде другаде има човек с двор, с тъмнина, със спомен като моя…
Може би светулките ще се върнат при него.
Може би магията ще се върне.

А аз… може и да не съм от онези души, които умеят да опазват природата.
Наистина вярвам, че всяка душа си има сила.
Едни усещат тревите и живата природа, други – животните, трети – лекуват телата или държат ръцете в последните земни мигове на умиращите.
А аз… мен ме бива със сенките и децата.

Не ме е страх от тъмнината в другите.
Мога да се разхождам там, без да се губя.
Знам как се говори и на децата – с онзи език, който не се учи, а се помни. Защото си е и мой език.

И докато аз говоря с хората, с онези, които се лутат в себе си, може би някъде там има друга душа, която чува езика на природата.
Която усеща светулките и знае как да ги задържи. Която чува гласа им. И как да ги спасим.
Може би тя ще успее да спре това изчезване на магията.

И ако не…
поне ще сме ги запомнили.
Ще сме ги обичали.
Ще сме им дали глас… преди тишината да ги отнесе завинаги.

Ако не се върнат… ще останат в историята на моята душа.
На едно дете, което ги обичаше.
На един двор, който ги чакаше.
На една последна светлинка, дошла да се сбогува.

Мисля, че просто ми липсва…

Има едни моменти, за които няма име.
И нито една емоция не може да ги облече напълно.

Те са като недовършена дума на езика.
Смес от щастие, скръб и тъга.
Но и не точно…

Странна комбинация, нали?
Но точно за тях говоря.

За онези дни, в които не си самотен,
нямаш повече проблеми от вчера,
нищо лошо не се е случило
(или поне не по-лошо от обичайния хаос 😅).

И въпреки това…
нещо в теб тежи.
Много.

Толкова, че започваш да ровиш.
Да търсиш какво не е наред.
Да подлагаш деня на разпит,
мислите си на анализ,
усещанията на философска дисекция.
Всячески търсиш какво не е наред.
Сядаш с онзи вътрешен „аналитик“ отново и отново…
Отваряш всичко по три пъти поне:
минало, детство, рани, модели, травми… хороскоп 🙄.
Проверяваш дишането.
Пускаш музика.
Запалваш свещ.
Дори за миг се сещаш да попиташ Вселената, но после ти става неудобно, че пак я занимаваш с „дреболии“.

Слагаш всички си знания на масата.
Саморефлексия – отметната. ✅
Медитация – пробвана. ✅
Три дълбоки вдишвания – изпълнени. ✅
Разходка в природата. ✅
Стигаш почти до това да питаш врачка,
но се сещаш, че тя сигурно ще ти каже същото, което вече знаеш.

И тогава те осенява.

Не е самота.
Не е нужда.
Не е липса.

Всъщност е…
Алиса.

Не онази от книгата, а твоята.
Твоята лична, вътрешна, малко разрошена, много истинска Алиса.
С леко измачканата рокля.
С обелени колене и джоб пълен с желирани бонбони и тайни.

Тя, която иска да се покаже.
Танцуващата.
Смеещата се с глас.
Онази, която се лигави в кухнята и прави чай на плюшените животни.

Която обича да тича,
да скача,
да бъде странна.
Да носи шапка без повод.
Защото… защо не?
Да си нарича сянката с име.
Да пита:
“Добре, а ако в тостера сложа снимка от детството, ще стане ли топъл спомен?”

Липсва ти тя.
Липсва ти място за нея.
И не в драматичния, “разпадам се” смисъл.
А в онзи…
по-тихия.
Когато детето в теб стои зад затворен прозорец у дома в слънчев ден и гледа как животът тече…
а то няма къде да излезе.
Или с кого.

И то не търси помощ.
Не иска да се облегне на нечие рамо и да плаче.
Не проси любов и обичане.

Просто… иска да играе.

И не, не иска разходка в парка, ако ще се говори за работа.
Не иска разговор с някой, който ще ѝ обясни „какво не е наред“.

Иска да се просне на пода и да направи „оф“,
без никой да я пита „какво ти е“.

Иска да си говори с чайника.
Да танцува с метлата.
Да рисува с кетчуп върху огледалото.
Да пише списък с неща, които няма да направи днес, но пък ще си представя, че ги прави.
Да пита: “Ама ако целунеш жаба и тя не стане принц, това ли значи, че си си губила времето?”
Да тича в коридора, въпреки че “не е възпитано”.

И когато няма с кого…
няма къде…
няма време…

тя се скрива.
Седнала зад очите.
Мълчи.
Не защото се сърди.
А защото няма покана.

И тогава… се появява именно онова чувство и започваш да тежиш.
Не защото си изгубен.
А защото не си се смял.
Не си се наиграл.
Не си се наусмихвал.

И не знам дали има име това усещане.
Може и да няма.
Може и никой да не го е назовал още.

Но е като да кажеш на някое дете:
“Стой мирно”,
когато то иска да скача в локвите.

Като да го прибереш от дъжда, точно когато е измислило как да си направи лодка от хартия.

Като да има люлка…
но да е за двама.
А второто място – да е празно.

И да…
това да няма площадка за твоето вътрешно дете, особено когато то не е мрачно – а точно обратното – странно, цветно, смеещо се до сълзи…
това боли.
Тихо.
Но адски дълбоко.

Защото тази твоя версия…
тя не иска много.
Даже не иска нищо.
Просто да бъде себе си.
Да свети.
Да мърда краката си без причина.
Да си измисли дума.
Да я ползва като тайна с някой.

А ти…
я държиш заключена.
Без да искаш.
Без вина.
Просто защото светът не ѝ оставя място.

А тя…
тя само чака, за да се покаже.
И ще го направи…
когато види, че има къде да тича.
Че някой няма да я нарече „незряла“,
а ще каже „Добре, дай да направим чай за зайците.“

И да…
тъжно е това усещане,
когато вътре в теб има цяло малко слънце…
а никой не му казва: „Хайде, излез.“

И то…
бавно…
започва да угасва.
Не защото не иска да грее.
А защото не знае къде.

Не защото има проблем (проблемите не са проблем 🙃).
А защото светът не е построен за твоята лекота.

За танцуващата ти душа.
За дивото, което не вреди.
А просто… живее.

И не, това не е криза.
Не е диагноза.
Не е „фаза“.

Това е липсата на пространство
за всичко онова, което си…
когато не се налага да бъдеш
сериозна.

А сега…
аз ще чакам
с празна страница
и чаша въображаем чай.
Точно тук.
До Алиса. 🍵

Може би…
само може би – някои дни предпочитат тишината да говори вместо думите…