Category: Uncategorized

Ето ме днес…
С нови сили и малко символи.
Сърцата продължават да си ме следват. Навсякъде.
Безсмислено е да го споменавам май вече. 🙄😅
И не е като в романтична комедия, където всичко се решава за 93 минути и всички „заживели щастливо“.
А по онзи странен, полу-мистичен, леко досаден начин, по който животът решава да ти нашепва чрез форми в асфалта, камъчета и случайни листа във формата на неща, които не искаш да виждаш… точно сега.
Но… ги виждаш.
Вселената сякаш казва: „Май ѝ трябват поне още 17 сърца днес, да ѝ подскажат нещо… ама не прекалено директно, че ще си помисли, че е нарочно.“ 🙄😅🤫

Виж паяка… много беше готин.
Да си призная, страх ме е да се приближа, но това не ми пречи да го оценя.
Красив е. А мрежата му – уникална.
Една от най-типичните любовни динамики в света, май.
„Харесвам те, респектирам те, но нека запазим дистанция от две метафори разстояние.“
Като почти всяка ситуация с мъж, терапевт, истина или емоционален разговор…
Готино е, малко ме ужасява, ще го гледам отдалеч с респект и ще направя поетичен анализ, но няма да пипам.
За всеки случай. Защото, колкото съм спъната и непохватна, ще се оплета в паяжината сама.
А паякът ще ме гледа странно – с повдигната вежда и досада, защото ще се наложи да строи тази красота наново.

Та да…
Паякът си стои човека в центъра на своята копринена вселена и не прави нищо – просто съществува. И пак успява да ме вкара в лек екзистенциален ступор.
Красив е, сложен е… и потенциално опасен, ако се доближиш.
Тоест, идеален. Или? 🙄😅

Дървото…
Обичам борове. И всякакви иглолистни дървета.
От дете са ми любими… но след плачещата върба. Само колко драматично звучи, нали – „плачеща върба“ 😅. Като мен – кралица на драмата 👑.

Да, признавам си – върбата е символ на детството ми и на онова поетично страдание, което съм култивирала с години.
Под върба не само се плаче красиво…
Там се мисли трагично, раздразнително се пише и се гледа в нищото, докато светът минава настрани с мисълта: „Пак ли…“
А борът… той е друг вид сила. Стои си силен. Стабилен.
Мълчи.
Пази си игличките и спомените.
Като мен, когато не искам да говоря, но всичко вътре в мен вече крещи.
(А и имам една мечта сред борове, но тя е за друга история.)

Детската рискунка…
Аз, след още един поток информация, слизаща набързо.
Бяла рокля – не за сватба, а за лудницата 🙄🙃😬.
Не знам кое дете ме е нарисувало, но оценката ми е 10/10. Пълен 6 за старанието да улови емоциите ми в края на някои дни.

С други думи…
Добре дошли в мозъка ми – местата са ограничени, а мислите карат на поредното кафе и пет водовъртежа в минута. Като пералня, която не спира.

Бялата рокля тук не е символ на чистота и бъдеща сватба. Тя е по-скоро снимка от ръба на нормалността и едно: „Здравей, аз съм на ръба, но го правя със стил и красота… виж ми прическата – доказателство е.“
Да – рисунката съм аз. Със странна коса, леко дива усмивка и поза на човек, който се чуди дали да се разплаче или да се разсмее.
Или… може би и двете. 🤔

Ох, а котето…
То е сляпо. Още след раждането загуби зрението си. Ужасно тъжно ми е като знам, че не може да види нищо. Дори другите.
Но знаете ли?
Играе си. Тича. Удря се постоянно.
Понякога подскача със закъснение на някой друг котак…
Но се весели. Живее.
И е щастливо – дори без да вижда.
Защото сърцето му е чисто. Пълно с любов… към живота.

И тук вече не мога да се шегувам.
Това е моментът, в който хуморът се навежда и оставя място на тишината.
Понякога светът е размазан и неразбираем, но избираме да се радваме. Да тичаме. Да се удряме понякога… но пак да подскачаме.
Защото чистото сърце, въпреки всичко…
не оглушава от болката.
А продължава да обича.

Баща ми… го спаси.
(И тук, в разказа ми, влиза нов герой.)
Да – баща ми.
Без излишна драма и прожектори, моля.
(Че и там ще влезем в детски травми и няма излизане.)

Просто човек, който е избрал да се погрижи за душа, която няма какво да му върне в замяна.
И точно това е най-тихата форма на геройство, според мен.
Макар… всички да го подиграват, аз виждам сърцето му. И душата.

И знаете ли – когато котето се радва, аз също вътрешно леко се усмихвам.
Тъжно, меко, като някой, който вече е видял твърде много…
но още вярва.
В доброто.
В прошката.
В любовта.
В живота и в света.

А другата рисункa…
Тя е свидетелство за една любов – почти митична.
Между деня и нощта.
Между Слънцето и Луната.
И едно детско сърце, което не знае, че така „не може“…
То просто е.
Чисто в невинността си. В истината си.
Рисува го така, както чувства.
С тебешир, с вяра, с онази любов, която светът нарича „невъзможна“…
но сърцето не е прочело правилата.

Детето не пита дали е правилно и дали е възможно. То пита: „Как да нарисувам Луната така, че да се усмихне на Слънцето?“
И слага сърце… между тях.
За да ги събере.

И така…
това е.
Не знам как се нарича.
Разказ? Дневник? Есе?
Няма значение, всъщност.

Не съм по термините. А по усещанията. (Очевидно 😅)

Това съм аз – написана от сърцето си в света.
Понякога с маркер.
Понякога с тебешир.
Понякога… с липси.
Но винаги с нещо истинско.

И…
метафорично ви подавам малка шепа кестени – в които има бележки от детето в мен, малко белези от жената, която съм…
и шеги от душата ми,
когато се е напила от чувствата
и е решила да напише нещо…
красиво.
(Или поне истинско, ако не красиво.) 🤍

Всичко, което не е фалшиво,
което не е преструвка,
и което идва от сърце,
без маски, без задни мисли…
е по-близо до свещено,
отколкото до грешка…

Денят, в който нямаше накъде да бягам…

Светът днес ми беше тесен.
От онези дни, в които, ако ги имаш и ти, знаеш как въздухът тежи повече от мислите ти, а мислите – повече от теб самия.

И всичко е криво.
Като картина на късното творчество на Пикасо.

Стените – не ме побираха,
без дори да са виновни.
Нито улиците ми пасваха,
а за хората… да не говорим.

Просто всичко изглеждаше… неподходящо.
Прекалено шумно. Прекалено фалшиво. Прекалено чуждо.
Сякаш вървиш в свят, построен за някой друг.
Не. Всъщност – за всички…
освен за теб.
И всички лица, и всички усмивки, и всички думи – са с един и същи номер.
И все е непоносим.

Вътре – болка.
Отвън – сълзи.
От онзи вид болка, която вече се вижда и отвън.
Скръб, която не идва от загуба,
а от дълго задържана истина.
Неизречена.
Потискана.
Избягвана.
Затваряна в клетка от „трябва“, “грешно е” и „не бива“.
А клетката – вътре в гърдите ти.
Златно орнаментирана, с ключалка и три катинара за сигурност.
Сякаш пази животно или звяр, а не…

И тогава… дойде дъждът.
Докато другите бягаха,
аз потърсих утеха в него.

И без друго най-силната буря вече вилнееше вътре в мен.
Един дъжд не може да ме уплаши.
Най-много да ме приюти.

А небето…
сякаш реши да се разплаче заедно с мен.
Пригласяше ми с всяка капка.
То се лееше…
дрехите ми натежаваха…
аз… олеквах.

Облекчение.

Дъждът не говори, но определено умее да чува натежали сърца.
Успява да прегърне всяка сълза и да я превърне в капка от себе си.
Да се слее с теб.
Улавя не само сълзите…
а и по пътя събаря всичко излишно…
всяка клетка, която си създал,
всяка маска, която си сложил,
всяка защита, която те „пази“…
докато не остане само голотата на това, което си.

Всъщност, понякога не отричаме нещо, защото не го знаем…
а защото го знаем твърде добре.

А именно онова, което е най-истинско,
най-дълбоко…
е това, от което най-силно бягаме.
Сякаш, ако го изречем на глас,
то ще промени живота ни, нас, всичко…
безвъзвратно.
И често…
точно така става.

А бягството не винаги изглежда като тичане.
Понякога се крие в мълчание.
В усмивка.
В прекалена заетост.
В опити да обясниш себе си с логика – когато душата вече е разбрала всичко и ти върти очи, всеки път щом се опиташ да избегнеш въпроса.

Странно е…
как можеш да се боиш от нещо, което е част от теб.
Да го усещаш в гърдите си, в съня си, в ритъма на дните – но да се преструваш, че не съществува.

Странно е…

Да се лъжеш, а да не си лъжец.
И всичко това, защото още не си готов да се промениш така, както тази истина изисква от теб.

Мисля си…
че истините, от които най-много бягаме, са тези, които най-дълбоко ни искат.
Те не крещят силно, а кротко си чакат времето.
Понякога – с години.
Понякога – скрити в дните.
Друг път – проправят път със сълза, която пада без причина.

А после…
в един обикновен ден, когато вече не можеш да държиш гърба си изправен от бягане…
спираш.

И тя е там.

Не за да те накаже с болка и мъки.
А просто… за да бъде призната.
Не от другите.
А най-вече – от теб самия.

И днес заедно с тежеста в гърдите,
неуспешния опит да избягам, не от друго, а от себе си…
дойде истина и за мен.
Такава, която чака път от месеци,
а аз тайно я връщам в клетката отново и отново.
Подбутвах я с крак да се скрие, за да не я призная.

Но днес…
тежестта на света ме пречупи.
И просто…
най-накрая – нямаше къде да се скрия от нея.
Нито повод да я пренебрегна.
Нито сили да я отрека.
Предадох се пред това да я погледна с отворени очи и сърце.

Когато бях на ръба, душата ми използва дъжда… и отвори вратичката на златната клетка отвътре.
Без да ме пита.

И ме накара да я призная.
Не на глас.
Не пред някой друг.
А пред мен самата.
И аз я погледнах…
видях и разбрах.

Без повече възможност за връщане обратно.
Без повече бягство от това, което съдира нея отвътре, заради моята защита.

Това беше най-тихият край на едно отричане.
И началото… на нещо, с което още не знам как да живея.
Но ще се наложи да науча.

И може би светът остана същият отвън – тесен и малко пуст.
Сив и кух.
Но нещо в мен се разшири.
Проблясна за миг.
Като капка чакан дъжд, паднала върху лицето.

И с нея…
и тежестта ми намаля.

Отново потвърдих една истина, която е…
истината не винаги е лесна.
Не винаги е удобна.
Не винаги – логична.

Но е. Истина.
И колкото и да се опитваме да я вкараме в кашон с надпис „логично“ – понякога тя просто…
не се побира.

Понякога е точно онова, което най-много ни е страх да си признаем.

Но душата иска да чуе…