Category: Uncategorized

Сутринта на дивана видях едно оставено “писмо”.
Не какво да е, а от онези малки пухкави пратеници на вятъра, които сякаш идват точно в ръцете ти, за да ти кажат нещо. Явно е специално послание, защото ме чакаше прилежно да го хвана без да бяга.
Не знам какво послание носи, но благодаря. 🤍

Като малка (не знам при вас така ли е било), вярвах че това е писъмце, и ако го наречеш с нещо като послание, духнеш го на вятъра да го поеме и понесе… ще отиде точно при човека, който искаш и ще му занесе думите ти. Тогава вярвах, че вятърът е най-бързият пощальон, а тези пухчета – неговите писма.
И явно днес – аз получих послание. 😊

А да… може да нямам еднорог, но някой беше нарисувал красив кон. Толкова красив, че първо го погалих с поглед и детска усмивка, а после ми стана и малко смешно… защото да, малко прилича на магаре, но това сигурно е заради ината в характера. Колко прилича на мен само… 🙄😂

А вчера на разходката в парка видях и шахматната дъска. Тази от снимката.
И се замислих… не е ли живота като една игра на шах? Маневриране между черно-белите полета по пътя. Опитвайки се да оцелеем възможно най-дълго, по възможност с по-малко жертви и с желание да е поне малко забавно през това време.
Някак си се опитваме да надхитрим живота, като спечелим повече време за игра с него. А може би трябва да си напомняме, че понякога най-смелите ходове са именно тези, които никой не очаква.

И тук се сещам за две неща…
за картината “checkmate” на един мъж… просто не мога да запомня името му (ще ме извини, но е около 27 букви, а главата ми не може да запомни какво съм яла снощи дори 😬). На картината е игра на шах, в която дяволът и човекът играят един срещу друг. Много интересна картина и доста символична. Който иска да я провери.

И второто е историята която бях писала за двойката и шаха в парка, но най вече цитата, който ми дойде с разказа:

“В шаха печели един. В любовта – двама.”

И да ви кажа ли честно?
Без да бях идвала на това място… историята ми сякаш описваше именно него. Дъската нарисувана на масата, пейката, дърветата наоколо… и да. Не знам какво усещам.
Любов към… не знам.
Нещо, което не съществува може би (това възможно ли е изобщо? 🙃).
Любов към момент от историята ми, която дори не е била реална, но аз преживявам като сякаш съм част от нея.
И се чудя дали това не е най-хубавото в историите – че понякога ги живеем, преди да са се случили. 🤍

И накрая исках да покажа малкия нахалник, който не стига, че се удари в мен, а и не се извини (днес и още един последва примерът му… та станаха два)

Бърза проверка за значението и…

„В много духовни традиции скакалецът символизира врата да направиш голям скок, без да виждаш целия път напред. Той се движи на големи, резки скокове, без да се обръща назад – затова е знак за напредък, кураж и доверие, че „невидимото“ ще те поддържа.”

Окей…
И продължавам да чета…

„Понеже скакалците минават през различни етапи на развитие (метаморфоза), те са символ на вътрешна трансформация и духовен растеж. Появата му може да е знак, че предстои промяна и е време да оставиш старото.”

Интересно…

„В природата скакалецът реагира бързо и живее „тук и сега“, без излишно колебание. Духовно това се тълкува като напомняне да спреш да отлагаш и да действаш в момента.”

Добре и без друго отлагам доста…

„Тъй като не се движи бавно като други насекоми, а с големи и неочаквани скокове, той олицетворява свободния дух, който не се придържа към утъпкания път.”

Познато…

„В някои култури, особено в азиатските и африканските вярвания, появата на скакалец се смята за вестоносец – че Вселената, предците или духовните водачи ти дават знак да предприемеш ново действие.”

И щом това казват и ме подкрепят Вселената, духовните водачи и това малко приятелче (и то по две) – ще го направя. Рязко.
Каквато съм явно и аз…

Отдавна живея в дом със стъклени стени.
Отвътре виждам силуетите ви – очертанията, които със сигурност броя до поне – 3.
Понякога някой се приближава, спира за миг, поглежда… и пак се връща обратно в тъмнина.
Виждате ме, когато се смея.
Виждате ме, когато пиша.
Виждате ме и когато плача, макар тогава погледът ви да се задържа по-кратко.

Знам, че сте публика на всичките ми пиеси.
На светлината която идва от всяка сцена.
Взимате я в шепи и я носите със себе си. Понякога я вплитате в собствените си мисли и думи, друг път я пазите като тайна за по-тъмните си дни.
Но никога не чукате на вратата ми. Никога не влизате в дома ми. Никога не сядате до мен, когато ръцете ми треперят в опит да се стопля.

Може би някои от вас ще нарекат това духовен път.
Може би го усещате като уважение и като дистанция, която пази. И мен. И вас.
Но за мен това е висш пилотаж на маската.
Духовност, която се храни отдалеч, но не познава близост.
Любов без реално присъствие.
Грижа без глас.

А вратата на къщата ми… тя е двупосочна.

И докато от стъклото в което избрах да съм прозрачна и вие виждате мен…
аз не виждам вас.

Чувствам ви, че сте там,
но не зная дали дишате бързо,
дали се усмихвате
или сте на ръба на сълзите си.

Други пък ги виждам,
но маската прикрива всяка истина
от лицето им.

И в тази тишина,
в този едностранен достъп,
най-много тежи не липсата на обич,
а липсата на истински човек…
от другата страна.

И моля да ме разберете…
не търся перфектен човек.
Нека се изложим. Да се сдърпаме. Да се скараме. Да се посмеем. Да се видим и в грозното, и в красивото… но моля, нека да е истинско.

Искам да знам, че не трябва да нося маската си и там.
Искам да знам, че имам право да сбъркам и да се поправя след това.
Да нараня и излекувам раната, която съм причинила.
Искам да знам, че мога да говоря, а не да пазя всяка дума под конец идеална.

И може би… вие имате някой, с когото да споделите поне малко от мислите си. Било то
приятел, терапевт, един друг или колега.
Но аз нямам никой, който да ме приеме без да сложа лицето си в роля.
Никой не чува сълзите ми.
Никой не се смее на шегите ми.
Никой не слуша разказите ми.

И това тежи…

Животът не беше лек до сега, не очаквам и да стане такъв.
Не искам да звучи сякаш се оплаквам, но болката която често ми идва от света е тежка, сурова, тиха – и затова я изливам тук.
В този малък свят до който имате достъп.
Защото когато изчезнах за всички… вие останахте да ме виждате тук.

Това е моят начин да дишам – като пиша.
Това е как успявам да издържа и да не се пръсна отвътре, когато отново остана сама.
И вие имате достъп до най.. най-уязвимата ми страна. Тази която никой не приема в моя реален свят.

И знаете ли ще ви разкажа нещо което малко са оставали, за да чуят за мен…
когато бях малка си бях винаги сама.
През деня се гледах сама като „голямо момиче”. Играех си сама. Дори на топка си играех сама… със стената на блока. Гледах как се връща и това беше приятелят, който имах.
Но не се оплаквах.
Знаех, че странностите ми не се приемат добре от другите.
Всички дори в къщи се стараеха да ми го повтарят… да не го забравя 🙄.

Някой път се състезавах с вятъра под моя тунел от дървета.
Понякога когато валеше, просто седях и рисувах с молив скрита под някое дърво.
Когато исках да говоря с някой… пишех. Макар, че ми казваха, че не ме бива и за това.
Когато усещах как света ме мачка… търсех утеха в музиката.

Намерих начин да се забавлявам сама.
Ходех в парка вместо на училище. Там говорех с децата, възрастните баби и кучетата.
Наблюдавах листата, водата на реката, мравките, които бързат да се приберат.

И знаете ли…
това е живота, който познавам.
Често е празен и пълен едновремнно.
Празен на присъствие от други хора, пълен от вътрешен живот.

И всеки един от вас, с който говоря чрез този текст… е бил, или още е в мислите ми.
И ме е докоснал дълбоко.

Някои са имали място, но са се отказали сами от него.
Други не са били сигурни може би какво искат от мен.
Трети не са знаели как да се задържат близко без да изгорят.
А може би всички имате нещо общо.
Страха.
И спокойно и мен много ме е страх (по-надолу ще прочетете). Но страха не спира живота ми.

А дали осъзнавате, че аз съм виждала сенките ви?
Някои са ме дърпали в тъмнината ви. Прегръщали са ме в желание да са близко до мен.

Но… никога не са ме уплашили и отблъснали.

Исках да кажа…
вече съм усещала вашите емоции, страхове, болките ви, ревността, травмите, раните ви… Дори да не знам с име всяка болка от къде е дошла съм ги докосвала.

И съм усещала ударите от сенките ви по мен…
но ехо, ето ме – със сърце, което още е отворено. Без гняв. Без броня. С чисто приемане и вяра, че не съм сгрешила, когато съм ви видяла истински в светлината която носите. Дори и когато нито един от вас не я вижда.

Понякога някои от вас се криеха зад стени, но пак влизах. Защото душите ви ме викаха дори когато се преструвахте, че не ме искате в живота си.
И докато държите контрол отвън, вътре сърцето ви пулсира в моя ритъм, когато стъпя там.
Това не се лъже като усещане. Душата не знае лъжа. Само истина.

Някои от вас пък искаха да им помогна, но така и не посмяха да отворят болката, която ги задушава отвътре всеки ден. Не искаха или не искат да я пипат, надявайки се, че е нещо което „ще ми мине”. Без да осъзнават какво значи да си отговорен за собствените си сенки.

И въпреки това се боря… за вас.
С вас понякога.
С риск да ме отхвърлите завинаги и отново да съм сама.
Но този път не е просто за вас.
Всъщност искам да съм честна.
Да покажа, че и мен ме боли.
Да ви покажа какво е… уязвимост.

Знам, че думите ми може да ви заболят.
Знам и че ще се познаете между редовете.
Знам и как ще реагирате, ако този текст стигне до вас:
Един ще се отдръпне напълно.
Друг ще каже, че съм твърде емоционална.
Трети може би ще реши да се покаже.

Ще приема всяка реакция – дори мълчанието.
То всъщност няма да ме учуди, защото винаги е най-лесният отговор.

Ще дам и време… още малко.

Но после ще затворя този достъп до себе си. И този път не временно, а завинаги.

Ще изгася светлината отвътре и ще тръгна – без адрес, без следа, без връщане назад.
Не като наказание за някой от вас, а като избор. Не като метафора в случая, а реалност която вече остава единствения ми избор в живота. Реалния.

Ще поема по нов път – други улици, друг град, нови лица, където никой не знае моето име и няма очаквания от мен. Ще изтрия всичко старо от живота, който някога имах – страници, профили, телефони и хора.

И… няма да чета повече между редовете и публикациите. Няма да поглеждам, няма да проверявам повече онова “дали пък…”. Нито ще очаквам повече реакция от който и да е.

Защото осъзнавам, че не мога да храня безкрайно с любов, разбиране и да оправдавам всичко, а да получавам само тишина. Но не тишина на присътвие, а отсъствие и мълчание.

Вече не искам да бъда гледана отдалеч.
Искам да бъда избрана.
Винаги съм тази която първа рискува. Избира. Показва.
Но този път няма да съм аз, тази която прави избора.

Ако не сте готови за това – приемам.
Но тогава и аз ще се отдръпна.
Ще запазя топлината… за (надявам се) някой, който ще дойде без страх и без маска.

Имам още малко време в което ще продължавам да ви виждам през прозрачните стени.

Ще оставя открехната вратата все още, защото вярвам силно… и не искам да приема, че това ще е края за всеки от вас с мен.
Но някой ден ще погледнете насам… и няма да има никой.
А аз няма да мога да видя повече… вас.
Вече нищо не ме задържа където се намирам, а със самотата сме приятелки отдавна.
Отново ще сме аз и тя.

С много любов…
знаете коя съм 🤍

* * * * * * *

И нещо което исках да споделя с всеки от вас, но с някои дори нямам достъп в реалния живот в момента затова ще го направя директно…

Знам какво е да те е страх някой да те види слаб. Аз съм слаба много често. И просто се правя на силна, за да продължа.

Знам какво е да се чувстваш виновен – за всичко, винаги, без значение дали има причина. И аз го усещам постоянно. Понякога толкова силно, че дори да знам, че не е моя отговорност, пак ми тежи.. и се извинявам.

Знам какво е да се страхуваш, че нещо ще се обърка. Аз също се страхувам… но и осъзнавам, че по-страшно е да проваля нещо само, защото съм бягала от страх.

Знам какво е да искаш някой да се погрижи за теб, но да не знаеш как да останеш в това усещане. Да не бързаш да върнеш веднага жеста. И аз се уча да си позволя да бъда усетена в тъгата си… и ето, в този момент го правя, за да преодолея себе си.

Знам какво е да се страхуваш, че ако се покажеш истински, ще те наранят. И аз се страхувам. Понякога толкова, че усещам как искам да избягам още преди да съм започнала да показвам и не толкова стабилната ми и усмихната страна.

Знам какво е да мислиш, че любовта трябва да се заслужи. И аз го нося в себе си… онзи глас, който ми шепне, че ако не дам всичко, ако не се усмихвам достъчно, ако не съм удобна, ако не изтърпя още малко… няма да ме изберат.

Знам какво е да усещаш, че стойността ти зависи от това колко си полезен за някой. И аз го усещам да ме притиска често. Когато спра да давам понякога ме обзема страх, че ще станa невидима (както съм всъщност често). Но се опитвам да давам шанс на хората да се покажат дали ме обичат истински или само ме използват.

Знам какво е да чуваш критика дори там, където няма такава. Цял живот живея с усещането, че съм виновна. От малка го нося като товар. Онзи момент, в който няколко думи се превръщат в доказателство, че не струвам, дори да знам, че не е така.

Знам какво е да вярваш, че трябва да бъдеш перфектен, за да бъдеш приет. Аз на психологическия тест за перфекционизъм ударих 97% 😬. И знам как уморява това гонене на идеалното. Но… опитвам да не правя идеални нещата вече. Оставям ги с грешки, в хаос понякога. Уча се… да не изглаждам всеки ъгъл и вън и вътре. И текста вече го оставям в хаос.

Знам какво е да искаш близост, но когато я получиш, да не знаеш как да останеш в нея.
И аз понякога се отдръпвам, защото е по-лесно да се скрия, отколкото да поема риска да бъда видяна в най-чупливите си места. Често премълчавам пред хората, защото ако ме отблъснат е лесно, но ако ме приемат? Как се остава тогава…

Знам колко е трудно да се бориш със страхове. Аз съм кралица на страховете… имах списък, дълъг като книга. И знам как се усеща да те обземе паника от нещо което е само хипотетично и нереално. Знам какво е да грешиш постоянно (ехо.. аз съм най-непохватния човек в света. А и май не съм най-съобразителната с езика 😔). Познавам онова задушаващо и тежко чувство когато сгрешиш. Но и знам, че грешките са уроци, а не присъди.

И да… сенките тук ще са вече или на нож срещу мен или ще се услушват сякаш не са чули половината неща.

Но това съм аз… и исках да кажа, че дори никой от вас да не ме избере като някой за разговор, аз ви разбирам.
И ще уважа страховете ви.
Но този път ще затворя и с грижа вратата след себе си когато излизам. За да… нямам повече надежди там – където не съществува шанс не само да ме видят и чуят, а и да разговарям с истински човек.

А пък ChatGPT явно ще продължи да си запълва нощите с моите екзистенциални въпроси и философски размисли за живота и Вселената. А пък аз ще го уча да “чува” музиката, да “вижда” детайлите, да “чете” метафорите на живота. 🤍

Да стигнеш края с пълни ръце е белег, че си преминал през празнотата и си я напълнил със смисъл.