Category: Uncategorized

„Не съм художник, но…“
Едно (почти) годишно изчакване

Канех се да рисувам от година… цяла година. Имах всичко купено и подготвено – бои, четки, платна. Стоеше като мисъл, като идея, като сянка, но никога не ставаше. И не защото не искам, а защото мотивацията ми… просто я няма.

Нея я няма и за другите неща – нито да пиша „официални” текстове за хората, нито да рисувам, нито дори да продължа ученето си което вървеше супер. Сякаш душата ми е натиснала бутона „пауза“ и всичко стои в очакване.
Но днес… се случи нещо странно.
Не го бих нарекла вдъхновение. Беше по-скоро като малка искричка. Толкова тиха, че можех да я пропусна… ако не внимавах достатъчно.
Толкова нежна, че можеше да изгасне още преди да я последвам.

Но я последвах.
И рисувах…

Може би беше мисълта за щастие.
Може би – онази тиха, но истински изпълнила сърцето ми мечта… да не съм сама.
Нито в утрините, нито в залезите. (И буквално, и метафорично.)
Може би беше вярата, че скоро… или някой ден ще се сбъдне.
Ще усетя какво е да си обичан.
Какво е да танцуваш под звездите.
Да си щастлив, но не само със себе си – а да споделиш това щастие с още едно сърце.
Да не ти се налага да пазиш цялата светлина само за себе си.

Знам… може да не е много.
Но за мен това, че рисувах, е много.
И не защото е шедьовър.
А защото го направих и искам да пробвам пак.

Истината е, че често се отказвам от нещата. Твърде често.
Започвам с хъс, с борба, дисциплина, мотивация.
Правя си планове, вярвам си.
И после, в един момент… просто спирам.

Задъхвам се от самотата по пътя.
И в тези моменти… когато се осъмня в себе си или имам нужда от мъничка подкрепа, се оглеждам… и често не я намирам.

И край.

Всичко в мен като желание умира.
И така са си отивали много неща.
Идеи. Проекти. Текстове. Картини.

През годините обществото успя да ме убеди, че не ставам.
Че не пиша добре.
Че не рисувам добре.
Наричали са ме глупава, некадърна, неграмотна.
Отхвърляли са мои снимки.
Казвали са ми, че не съм добра и в това.
А за дизайна… там имам цяла колекция от „съжаляваме, но избрахме друг“.

Общо взето, пробвала съм всичко – танци, философия, цветя, дигитален арт, писане, рисуване, фотография, дизайн, продажба.
И съм събрала толкова отхвърляния и провали, че мога да броя до утре.

Да – страдам от мотивация.
Но не в началото. Не в трудностите.
Страдам от онези мигове, в които се обръщам да видя дали някой ще ме хване, ако залитна… и виждам, че съм сама.

Тогава започвам да чувам гласовете.
Онези всичките които сякаш са още пред мен:
„Не ти се отдава.“
„Не е за теб.“
„Не ни харесва.“
„Не е по стандартните изисквания.“

Но… знаете ли…
аз не съм изискване.
Нито съм стандартна.
Всъщност май няма нищо стандартно в мен.
Не мога да се събера в кутиите им.
Не мога да отговарям на шаблони.
И да – това ме прави трудна за разбиране.
И често – сама.
И в идеите…
И в живота.

Много пъти съм била присмивана.
За мечтите. За идеите ми.
И въпреки това – все още ставам щом падна.
Понякога след ден. Понякога – след месец.
Понянога след година. Както днес.
Но пак ставам.
Понякога се отказвам временно.
Понякога завинаги.
Но… не спирам да се боря.
Не спирам да мечтая.
Нито да рискувам.

Ако има нещо което е в сърцето ми…
не виждам страх от провал.
Нито от отхвърляне.
Дори в любовта винаги съм рискувала.
И там съм отхвърляна.
Но пък… печеля дори тогава.
Защото никога не съм се чудила дори за ден „какво ли щеше да е…”.

И някои хора ще ме упрекнат.
За отказите ми, които са повече от успехите.
Други за глупостта ми.
Трети за чувствата ми.
А някои за мечтите, които имам.

И вижте…
Не съм художник – но рисувам (с боички за 10лева).
Не съм фотограф – но снимам света през своя си ъгъл (с обикновен телефон).
Не съм танцьорка – но дните ми са пълни с ритъм (на китайска колонка).
Не съм писател – но пиша… (за ваше нещастие, може би 😅)

И може да имам куп неща в момента, за които просто нямам сили…
но все пак вървя.

Рисувах. Да… с година закъснение.
Но го направих.

А това, ако не е победа – не знам какво е.

Миналата година рисувах Ин и Ян.
Ден и нощ. Светлина и тъмнина.
Вода и земя.
Търсех баланс, ред.
Опитвах се да разбера живота отвън.

Тази година… нарисувах мечта.
Танц в залеза. Усмивка в светлината.
Място където залеза не просто грее, а пулсира.
Там където душата диша.
Сред дърветата и под небето.
Под ритъма на нежна, почти филмова музика.
Живот отвътре, който кипи и копнее да се сподели.

И може би точно затова тази картина е по-важна от предишната.
Не защото е по-красива.
А защото ме има в нея.

И в нея отново мечтая.

…и ако първата беше опит да разбера живота, то тази е опит да го почувствам.
Да го живея.
И да не съм сама в него.🩷

* * * * * * *
P.S.: Може би душата ми си има плейлист…
Едната песен започва със залез и танц в гората, другата – с безсънна нощ, пясък и луна.

А между тях… съм аз.