Author: didi

Понякога си мечтая за абсурдни неща…
като това да ми кажат, че съм в грешка.
Поне веднъж да не се окажа права в нишките, които вятърът ми носи… без да искам.
Да ме излъже интуицията… ей така – човешки.
Искам да сгреша.
Защото понякога грешката е по-лека от истината.
“Не е така. Сгреши…”
Колко хубаво звучи…
Нали?

Океанът на смисъла…

Знаеш ли какво е да нямаш нищо?
Да не знаеш – реалност ли е, криза,
празнота или депресия.
Или може би… смърт приживе,
без изход и врати.

Да нямаш нищо…
нито смисъл, нито сили
за да продължиш.
Дори за онези малки крачки,
които учебниците обещават,
спасителен скут за всеки изгубен дух.

Да нямаш сили за утрото,
но да го чакаш.
Да искаш да избягаш,
но и за бягство сили да не ти остават.

Да пишеш.
Да рисуваш – грозно, сурово.
И това да е животът ти…
не живот, а бягство от слово в слово.

В дни като тези
да усещаш дъното на океана.
Да дишаш едвам, едвам,
а гърдите ти водата да пристиска.

Въздухът почти да липсва.
Понякога да идва светлинка…
минутка проблясък,
ала път да не показва,
нито изход, нито бряг.

Друг път да идва…
или вече не.
Но когато е идвала,
да е била по-дълга,
държаща те жива,
осветяваща малко повече мрака…
и сега и нея да я няма – а просто да изстива.

Знаеш ли какво е да не виждаш изход?
Да искаш, но да не знаеш как.

Да те стиска силно този страх от тъмнината.
За първи път в живота ти да е паника.
Парализа на душата.
Но не от смъртта – а от това, че я желаеш.
Защото някак… изглежда красива,
по-мила от мрака,
по-лека от тежестта,
която те стиска и не отпуска хватка.

Знаеш ли какво е…
За първи път да станеш слаб,
и да няма кой да те подпре.
Да пуснеш контрола,
да пуснеш всички…
и самота да те обгърне
в ледената си скована ръка.

Точно когато имаш
най-голямата нужда от свещ,
тъмнината да става още по-гъста,
дълбочината още по-страшна…
без никаква утеха.

Да знаеш всички инструменти,
всички начини за изход…
и нищо да не действа,
а надеждата да си тръгва,
мълчаливо без нищичко да казва.

Да губиш и последната капка вяра,
изпаряваща се под натиска на тъмнината.

Да се молиш… и мечтаеш:
„Ако можеше само един…
само един да дойде…
с мрачен дар, носещ топлина,
да измами, да излъже мозъка ми,
да ме накара да поискам… да поискам.

Да спре болката, поне за миг.
Да покаже, че изходът е реалност,
а не илюзия, скрита от тъмнината
на океана на безкрайността.“

Така да стоиш…
между празнотата на живота
след като си погледнал смисъла в очите
и смъртта в тила.
Между страха да поискаш край
и желанието да го намериш… в тишината.

Между светлинката,
която някога идваше,
и тъмнината – която вече е безкрайна пустота.

Знаеш ли какво е…
да си на дъното на океана?
И само думите ти – сурови,
да станат мехурчетата въздух,
оставащ следи от теб.

Само те да намират път нагоре,
надявайки се да подскажат,
че отдолу
някой още има…