Author: didi

„Много си…”

Замислили ли сте се какво означава да си „дълбок човек“?

Често хората казват, че съм трудна. Че съм сложна за разбиране.

Но аз просто се радвам на охлюва, който пресича пред краката ми по пътеката в парка. Усмихвам се при вида на дъгата като малко момиченце. Усещам спокойствие в дъжда, във вятъра, в аромата на земята и пръстта.
Обичам музика – и това ми е достатъчно, за да раздавам усмивки.

Това не е „много“.
Това е да си пълен отвътре.
Аз съм просто дълбока. И не като река… а като океана.
А когато си пълен от себе си, дори малките неща – една прегръдка, една разходка, дори най-скучната пейка – са повече от достатъчни.

Но когато не си пълен отвътре, в теб зее пропаст.
Опитваш се да я запълниш с всичко друго – само не със себе си.
Първоначално помагат малките неща. Нова дреха, излизане сред хора, шум.
После те вече не стигат.
Бездната расте и започваш да искаш повече – почивки, екскурзии, все по-скъпи, все по-екзотични.
Искаш нови дрехи, но вече да са маркови, нови преживявания, нови стимули и усещания.
Защото…
колкото по-голяма е разсейката, толкова по-дълго можеш да отлагаш срещата с вътрешната си празнота.

А тя винаги чака.

И когато се появи, носи усещането за безсмислие, депресия, загуба на радост от всичко и всички.
Без значение колко имаш и с кого си обграден – остава онова задушаващо чувство… че нямаш.

Това е плиткостта.
Не познаваш собствените си дълбини.
А това води дотам, че започваш да търсиш запълване с материални и външни неща.
Защото… ехото на празнотата вътре започва да говори твърде силно.

А пълният човек има нужда само от още 5-10%.

Той вече е щастлив в себе си.
Не бяга в работа, вещи или шум.
Той се радва на листото, на мекотата на одеялото, на дъжда.
Може да направи щастие от локвата, от горещия ден, от самото съществуване.

Докато празният човек има нужда от 80%.
Колкото повече бяга от празнотата, толкова повече тя расте.
И така я пълни с временни неща – онези, които избледняват щом останеш сам.

Но пълнотата и празнотата не са противоположности.
Всъщност аз ги виждам като прилив и отлив – естествено движение вътре в нас.
Никой не е напълно пълен или напълно празен.
Пълнотата е моментът, в който си в съгласие със себе си – когато това, което си, и това, което имаш, съвпадат.
А празнотата идва, когато се откъснеш от себе си – когато започнеш да живееш в отражения… в чужди очи, вещи, мнения.

Самата пълнота не е цел, която постигаш веднъж и остава.
Тя е дишане.
Състояние на вътрешно щастие, което поддържаш с малките неща – охлюва, дъжда, музиката, мекото одеяло, смеха на дете.

Затова „дълбоките“ хора изобщо не са сложни.
Те просто не са изгубили връзката си с простото.

И може би затова и светът ги нарича трудни… защото в тях има тишина, а тя плаши онези, които не я познават.

Всъщност дълбоко не значи „много“.
Дълбоко значи да познаваш себе си и да позволяваш на другия да те опознае.
Докато „лесният“ тип човек изисква лесно достъпни неща – пари, шум, разсейване, то дълбокият иска само едно… присъствие.

Не бягай от чувствата си – те ти помагат да растеш.

* * * * * * *

…малко напомняне…

Болката, тъгата, страхът, дори объркването – не са врагове, а учители.
Те размекват почвата в нас, за да може нещо ново да поникне.
Когато бягаме от тях, просто отлагаме растежа.

Всеки е специален. И никой не е специален.

Да, знам… обичам да мисля в парадокси.
И тази мисъл звучи като парадокс, но в нея има удивителна хармония. Защо ли?
Нека ви разкажа какво ми минава от дни през мисълта.

Егото иска да сме единствени, нали? Да имаме място над другите, да бъдем по-добри, по-умни, по-забележими… да сме „най-…“ Но животът често ни показва друго. Когато започнем да се сравняваме, виждаме, че не сме специални.
И това е истината… не сме „повече“ от другите.

Но… сме различни.

Всеки човек е съчетание от биология, психика, преживявания, болки, избори и чудеса, които никой друг не може да повтори по същия начин.

Ако някога сте познавали еднояйчни близнаци, знаете какво имам предвид.
Въпреки че споделят еднакви гени, създадени са заедно, родени са заедно и израснали в една и съща среда… пак носят различия.
Всеки от тях има свой акцент в гласа, свой поглед, свои навици, свой начин да обича и да страда.
Дори когато ги гледаш, в един момент започваш да виждаш не само приликите, а именно малките им разлики – тези, които ги правят реални, уникални, несъвършено…човешки.

Уникалността ни не е за сравнение. Тя не е трофей, който доказва, че сме „повече“.
Тя е дар, който трябва да внесем в света.
И точно това прави всеки от нас необходим.

Може би истината е проста, но често пренебрегвана или неразбрана. Никой не е над другия… защото всички сме нужни точно такива, каквито сме.
Различието ни не трябва да ни разделя на „повече“, „по-малко“ или „най-…“.
То ни допълва.

Както в оркестър всеки инструмент има своя звук, но без някой от тях музиката губи дълбочината си.
Не е нужно всички да свирим еднакво. Нужно е да свирим заедно – всеки по своя начин.

Когато осъзнаем това, спираме да търсим „специалност“ и започваме да търсим смисъл.
Разбираме, че не е нужно да се доказваме, а просто да присъстваме.
Че не е нужно да бъдем „повече“, а само себе си – с онова, което прави нас… нас.

Егото почти винаги иска да сме “специални” – да сме повече, по-добри, по-забележими.
А душата… тя знае, че сме специални в същността си – просто защото съществуваме по свой начин.

И тук идва нещо, което често забравяме…
…хората не търсят да бъдат специални, за да са над другите. Повечето от тях просто искат да бъдат забелязани и видяни. Да усетят, че присъствието им има значение.

Първото идва от егото – нуждата да докажеш, че имаш стойност.
Второто идва от сърцето – желанието да усетиш, че принадлежиш.

И да…
всички сме уникални…
но никой не е “по-специален”.

Може би сме като различни цветове в една огромна палитра – нито един не е излишен, дори да си приличат. Всеки добавя свой нюанс, своя топлина, своя сянка. Никой не може да оцвети всичко сам.
Но заедно…
сме част от една картина накрая.

Понякога и облаците се учат да бъдат цветни 😊🌈🌥️