Днес не просто отидох да намеря водопада.
Той намери мен.
Бях тръгнала преди известно време, но все отлагах.
И днес най-после… стигнах.
И, разбира се… не както трябва.
Облечена като за разходка по главната или мола, обута в боти с ток и без вода в чантата. 🙄
И да.. знам – не е много умно.
Но за мое „оправдание”… на картата ми изглеждаше “ей там… до хълма”.
Еми да де… ама си се оказа планина. 😅
Обърках ли пътя? Разбира се.
(забавих се поне с час, но пък имаше хубави гледки и там)
Часът стана ли опасно късен? Да.
(но, за мое успокоение, имаше и по-смели – тръгнали буквално малко преди залеза)
И да… дробовете и сърцето ми протестираха като две възмутени бабички на спирката на живота. 😅
В началото се чудеха какво точно правя. Пулсът и дишането сигурно ми бяха като на състезател в олимпиада за бързина…
само дето едва бях направила първите 20 крачки.
Да, осъзнавам.. зле е положението. 😅
Но понякога най-задъханите пътища водят до най-тихите места.
Може пък онзи първоначален „грешен път” да не беше всъщност грешен. Просто да е бил по-дългият, който трябваше да усетя и извървя.
Всъщност този ден не беше просто разходка до някакъв водопад.
Той ми спечели нещо по-ценно, което ми липсва напоследък – тишина.
Един цял ден, в който между шума на мислите и шума на гората… мозъкът ми най-после замлъкна.
Имах смисъл.
Имах цел.
Имах причина… просто да не мисля.
И точно това ми беше нужното – да не търся повече отговори, въпроси, теми, а просто да присъствам някъде като себе си. Леко глупава, в лошо физическо състояние явно 🙄… и дишаща.
Да оставя природата да бъде гласът, а аз – този,на когото не му се налага да говори.
Осъзнавам, че денят няма да оправи живота ми.
Знам и, че утре отново ще е ден като всички други – сливащ се с всеки следващ, преливащ неусетно в седмица, после в месец и така докато стигне цяла година.
Като се замисля, може би затова избягвам вече да пътувам и да излизам – защото пътуванията са временна упойка на нещо, което не търси временно решение.
А търси свидетел. Присъствие. Едно различно дишане и издишане.
И все пак съм благодарна – за този един ден, в който всичко замлъкна в главата ми.
Водопадът не беше просто място. Беше пауза. Място, в което времето не иска нищо от мен. Където мозъкът ми, винаги шумен и препълнен… замлъкна така, както само влюбването може да го накара да млъкне – от глупост, фантазия и сетива.
Може би не отидох навреме, както исках.
Но днес – с листата, есента, хладния въздух… някак всичко беше точно както трябва.
И да… магичен е.
Природата е истински творец.
Носи цветове без четка,
музика без инструменти и глас,
сетивност без да те докосва с ръце.
Но и си има особено чувство за хумор, нали? Праща ти сърца в камъни,
писма от вятъра
и тишина, която сякаш ти казва, че си на правилното място и време – дори когато си мислиш, че не си.
Може би затова обърках пътя.
Може би просто трябваше да забавя, за да видя още гледки които иначе щях да пропусна, ако бях „права“.
Може би не беше грешка, а точното отклонение.
За малко оставих на живота да води – чрез листата, които казват „в точното време си“,
сърцата в камъни, които са моите спътници навсякъде,
пеперудата, която е сред най-крехките, но и силни символи за промяна, и напомня как дори крехкото може да оцелява в света.
Водата, която не просто си тече… пада и продължава.
Дълбае с упоритост и търпение.
И сега знам…
дори неподготвена, глупава и уморена – стигнах. И това „стигнах” беше подаръкът.
И макар утре отново да бъде „поредният ден“ – днес… дишах по-леко.
Като пеперудата на снимката.
И аз като нея съм между сезоните.
Между въздуха и земята.
Между „нямам сили“ и „но искам….“. 💛
Не знам дали някой ще прочете това, или дали изобщо има значение.
Но аз… правя крачка за себе си с него.
Напоследък ми се мълчи.
Не мисля, че е защото нямам какво да кажа, а по-скоро, защото не намирам сили дори да се изразявам.
Истината е, че преминавам през нещо, което дълги години съм се опитвала да скрия зад усмивки, думи като „добре съм“ и зад креативност.
Но понякога и моят свят спира.
Всичко, което обичам – писането, рисуването, музиката, думите и дори красотата на дъжда – сякаш се отдръпва. И оставам аз… насаме с едно голямо „нищо“, което ме плаши, защото го познавам отблизо. Дишало е вместо мен, парализирало е живота ми, оставяло ме е с мисли за тъмнина и още по-голямо нищо с години.
Срам ме е да го призная, защото винаги съм играла ролята на човек, който не го е страх да се бори. Който намира смисъл дори в почти безсмислени неща. И някой, който обича да вдъхновява другите.
Но… този път осъзнавам, че това няма да е достъчно. Имам нужда от помощ – и ще я потърся. С лекар. С лечение. И може би най-важното – с търпение към себе си и към онази част от мен, която се е изтощила от живота.
Ще опитвам да се боря, да продължа. Дори и бавно, дори и по-тихо в някои дни.
Истината е, че ме е страх от лекарствата, защото знам как действат – колкото помагат… толкова и притъпяват. Губи се искрата в гърдите, дълбочината, чувствата. Погледът става спокоен, но и безчувствен.
Но… понякога светът не може да ни предложи това, от което имаме нужда. Не и в момента.
Понякога…
колкото и да си осъзнат, колкото и да разбираш механизмите, смисъла, пътищата, идва момент, в който просто не можеш да правиш дори нещата, които обичаш.
Не те вълнува нито дъжда, нито охлюва, нито символите.
Дни в които…
дори светлото може да започне да боли.
И това са онези моменти… в които просто спираш.
И изведнъж няма музика, няма думи, няма вдъхновение което да те издърпа този път.
Тогава дори не ти се живее „красиво“.
Стоиш в тишината и се питаш дали това е краят на смисъла… или просто неговата сянка.
Много хора минават през същата бездна.
И се плашат, защото не знаят, че тя е част от нас. Понякога от растежа. Друг път – от изтощението.
Затова, нека това бъде писмо в бутилка. За онзи, който някой ден ще го намери.
… не се отказвай.
Не винаги трябва да търсиш сила за „още“.
Понякога просто трябва да останеш.
Дишай. Плачи. Мълчи. Лежи. Спи.
И знай, че дори в най-дълбокото нищо… все още има живот, който иска да бъде.
Може да е тих в момента, невидим дори… но е жив.
Потърси помощ и знай…
…ще се върнеш към себе си.
Само не се предавай. 🤍
Понякога се налага да се научим как да живеем, дори в дните, когато не искаме нищо.
