Author: didi

🌈⛅️ дъгичка…
всъщност си беше цяло „дъгище” 😂

Още е началото на деня, а вече съм преживяла поне една седмица в него…

Или иначе казано…
една медицинска драма, преминаваща в ситком с баби и завършваща като екзистенциална комедия с леко философски финал (типично за мен).

Напоследък ми „върви“ на лекари, изследвания и лаборатории. Толкова често вече прекрачвам праговете им, че ако раздаваха точки за лоялност, щях да съм златен клиент и да имам безплатно кафе в чакалнята.
Но добре, че поне от жал ми пуснаха карта за отстъпки. Така или иначе с парите, които оставям там, можех спокойно да живея на Сейшелите цял месец, да си пия кокосов коктейл под палма и да не мисля за резултати и разните им значения. 🥲
Но има и хубава страна (както винаги).
Имам карта… а бабите в чакалнята – не! И ето, в нещо поне веднъж успях да изпреваря бабите! 🤣 Малка победа, но си е моя. 😏

Не че това говори особено добре за мен здравословно 🫣.
Все пак, не е нормално на моите години да се окаже, че съм по-калпава от баба си, която още работи и си мести гардероба от стена на стена, без да ѝ мигне окото. Но какво да се прави – явно съм от по-кекавото поколение, дето се разпада със скоростта на светлината. 🥲
(Да ви кажа за мое оправдание – и стресът влияе!)

Все пак, днешният ден имаше и нещо положително.

За първи път от много време насам попаднах на лекар, на когото наистина бих се доверила – и за напред. (Най-после! 🙄)

Млад, спокоен, внимателен… и най-важното – не ме гледа като че ли за първи път вижда жена в живота си. 😅 (Да ме прощават някои от по-възрастните му колеги, но в един момент явно хормоните им се разбунтуват и професионалният поглед се превръща в „оценяващ“ – сякаш си на кастинг, а не на преглед.)
Този обаче беше различен. Разгледа всичко, което бях донесла, изслуша ме, задаваше въпроси за предишните лечения и операцията, обясняваше всяка стъпка – какво вижда като опция, защо и какво следва.
Толкова ясно, че дори аз, с русата си глава, разбрах всичко. 😅

За първи път почувствах, че някой реално иска да ми помогне, а не просто да „отбие номера“. И това някак ми върна вярата (макар и крехка), че все още има хора, които вършат работата си със сърце.
Може би моментът за помощ наистина е дошъл – и този път е точно навреме. Ще видим. Времето ще покаже…

На другия фронт обаче…
психичния – положението си остава… интересно. Запазила съм си час, но докато го чакам, се лутам между „ще се справя сама“ и „не мога повече“.
Понякога тези две изречения се сменят в деня. Друг път ме налягат тежко в гърдите като валяк.
Имам още седмица да реша дали да тръгна по този път отново, защото нямам добри спомени от предишния. (То даже бих казала, че липсват доста спомени. 🥲😅)
Ефект – дефект, може би.
Дават ти изкуствена тишина, но ти взимат и спомена за съществуването ти.
Лекарката си я харесвам – не пречи и това, че ще пътувам (и без това не бих се доверила на друга).
Но… изобщо не харесвам медикаментозната помощ. 😔

А, да – черешката на тортата. (Не че има общо с темата… или има 🤔).
Забравих ключа си на вратата. Не просто го забравих… оставих го да пренощува 17 часа в ключалката, като верен пазител. Когато сутринта го видях, прилежно пъхнат в отключената врата, само успях да въздъхна.
Може би това вече е знак, че е време не просто за лекарства, а за рестарт на цялата система.
Иначе не е далеч моментът, в който ще забравя и главата си някъде. (Както казваше баба навремето. 😬)

Всичко е доста изтощително… но предполагам, че и доста живо.
А аз…
поне не съм изгубила странното си чувство за хумор, което си е половин терапия, нали? 🙄 Нали?! 😬😄

А другата половина…
явно започва да се случва.

Да намериш лекар, на когото реално можеш да се довериш, е като да откриеш диамант в чакъла на медицинската система.
В крайна сметка, може би младите просто компенсират липсата на опит с ентусиазъм, човечност и искрено желание да помогнат.
А на мен… точно това ми трябва в момента.

Колкото до ключа… 😅
дали пък не може да го приемем като метафора? 🤔 Айде да го приемам като такава…
Може би просто съм оставила „вратата си отворена“ за нещо ново.

Или в крайна сметка това просто е знак, че мозъкът ми е в режим на претоварване и заслужава малко милост. 😂🤍