Author: didi

Истинската любов надхвърля материята и желанията – тя е състояние на просветление.

Днес денят ми беше… твърд.

Просто така започна.
Или така продължи от предишните дни.
Вече не съм сигурна как да сложа разделител между страниците на дните и нощите 🫣.

Но… успях да остана стабилна в нестабилното.

Сякаш вървях върху пукната земя…
на места дълбока, на места почти липсваща.
И все пак не пропаднах.
Крачех върху пукнатини, а на усещане се носех.
Леко. Почти танцуващо (същност си танцувах наистина, но това са подробности 😅).
Между гнева, тъгата, яростта. И не ги пуснах в себе си, но ги чух.

И точно заради твърдостта вътре…
душата ми потърси мекото.
Не в прегръдка. Не в думи.
А в кора. В мъх. В пукнатини.

Приближих се до шепота по кората на дървото. Опитах да призная и разпозная всяка пукнатина, всяка стара рана, всяка нишка живот, която е останала жива дори след бурята.

Днес не просто вървях по алеите, а по ръба на нечия тъга. Влизах в кожата на всяко дърво – и го слушах. Не като фон. А като живот. Преживяване.

Хубавото на дърветата е, че не крещят. Не ти се обясняват. Просто стоят стабилни. И носят тихо паметта си.
Те са като енциклопедия на времето.
Пазят спомени за вятъра, за болката, за слънцето. За хиляди бури и преминали сезони.

Може би душата ми се обърна към тях, защото знаеше точно какво ми трябва.

Да се огледам в дълбочината на кората им. Същата, която е като стари и зараснали рани, красейки всяко от тях по уникален начин. Разказваща различна история всеки път.
Всяко беше различно. Нямаше две еднакви.
Едното – със стари, дълбоки белези, сякаш времето го е обрисувало с въглен.
Друго – гладко, но надрано, като нещо, което се е усмихвало, а после естествено е дошла и болката.
Трето – обвито в зеленина, сякаш някой го е утешил в прегръдката си.
И още едно – с кора покрита от тънък мъх… като втора кожа, сякаш животът го е научил да бъде внимателно. Да се пази от грубостта на света.

Някои болки се превръщат в релеф, който после наричаме характер.
Други – в мъх, меко прикриващ раните.
А има и болки, които са толкова обгорели, че са оставили кората сива, но не и мъртва.
Така е и с хората.

Всички носят своите нощи.
И своите дни.
И историята си за оцеляване.
И не говоря само за дърветата.
Нито само за хората.

Имаше и две специални дървета.
Те се бяха преплели.
Прегърнати.
Сякаш светът е бил твърде „твърд“ и за тях, затова са се облегнали в мълчание.
Намерили опора едно в друго.
Решили, че ще прекарат безкрая заедно.
Докато животът или корените им не се уморят.
Най-чистото сливане… без думи, без условия, без страх от промените около тях.
Защото нямат нужда да вървят, за да са заедно.
И точно това ги прави силни.
И се запитах – ако те могат…
защо на нас ни е толкова трудно?
Защо хората сме така свободни…
А две дървета са по-заедно от двама души, които искат едно и също. Любов.

Може би защото ние не просто растем – ние бягаме. От себе си. От другите. От болката. От това да пуснем корен.
А дървото… просто остава. И поема каквото му донесе почвата, времето, животът. И продължава да расте.

А земята…
Тя беше малкото ми отклонение.
Не можех да я пропусна и да не ѝ отдам внимание.
Разбира се, хората ме гледат странно… явно не приемат като много нормално да снимаш просто напуканата пръст. 🙄
Груба.
Суха.
Но… може би те не виждат с моите очи.
Защото аз я виждам красива.
Като същество, което е спряло да крие раните си. И си е позволило да бъде истинско в болката.
Просто чака онзи, който ще я обикне не когато е плодородна… а когато е жадна.
И точно тогава… е най-красива.
Не след…
а преди дъжда.

И сърцето от листо… накъде съм без моите сърчица. Навсякъде обикалящи и напомнящи за ритъма. За топлината. За онова, което е пътеводна светлина и в най-тъмните ми нощи.
Благодаря за усмивките, които ми причиняват в дните. 🙏🤍

А дъгата – тя си се върна отново при мен.
И съм благодарна, защото ми липсваха утрините с нея.
Сякаш някой беше взел временно частица от мен и душата ми, и сега ми я върна като подарък.
А може би като посока и път.

Светът днес не ми каза нещо специално.
Но ми показа всичко с не толкова красивата си страна.
Тази, която е лесно да наречем „дефект“, „несъвършенство“, „грозно и грубо“.

Отново видях, че красотата е в пукнатините.
В раните от тихите битки.
В начина, по който някой повдига глас – или не го повдига.
В смеха, който идва след сълзите.
В това, което не е съвършено.

И точно затова – е толкова прекрасно истинско.

А аз… ами ще продължавам да отговарям на въпроси „камъните ли гледате“, „снимате глухарче???“, „това е просто охлюв, нали знаеш?“.
Защото… ами не ми пука.
Не за хората, а за мнението им, че това което правя е странно. Че аз съм странна.
Защото това е част от моя мъх.
Този, който покрива раните ми по мой си… красив начин.

А ако има някой рус с телефон в ръка, клекнал пред локвата, котката, камъчето във форма на сърце или пчелата – аз съм 🙋🏼‍♀️.

Защото там, където другите отминават… моите мисли сядат и остават. Приемат. И се покланят.

Боря се да науча ръцете си да не сочат, а само да галят.

Не просто да гледам с очи, а да преживявам и съпреживявам. Не да наблюдават, а да обичат.
Всичко такова, каквото е.
Понякога красиво, друг път не чак толкова.

Защото болката не обезобразява – тя вдълбава. Оформя.
И не се плаша от това.
На моя език грозното става по-красиво след всяка болка, а самотното – дълбоко свързано.

Духовен или не – моят език не се нуждае от религия, а само от сърцето ми, което усеща света в пулса му.
И то рисува с усещанията.
Понякога на вятъра, друг път на тъгата… но винаги оставяйки нишка от светлина – дори и тънка, но винаги поне една.
За този, който има нужда или познае думите с душата си.

Днес не беше забавно, но беше красиво – в твърдостта след болката.