Author: didi

Сън на една розова овца

Не всеки е роден да бъде обичан с лекота.
Някои души – като таз моята…
са обагрени в цветове,
що земният взор още да вижда не умѐе.

Нима светът бе сътворен само за подобните?
За кротките, пригладените, разумно съгласните?
Тогава защо във всяко стадо има овца,
която не блее като другите,
а мълчи по-силно – без да вика?

Мене наричат: безумна.
Инаква.
Прекалена.
Странна, думат те.
Луда. Тъпа. Грозна.
Но тез думи не раняват –
те ехтят единствено…
като камбана, бита от слепци.

Невъзможна за любов,
без право на нежност.
Но какво знаят те за сърце,
що гори с такава тишина,
че кара звездите да се ослушват в мрака?

Аз съм онази, що не се сгъва,
не се прекланя, нито се топи
в сенките на света –
независимо дали са от сняг, страх или забрава.
Не по силност – а по истина.

До ръбовете.
До безумното.
До розовото.

Аз не просих милост.
Нито място край огъня.
Бях огънят.
И изгарях се сама.

Не съм шепот в тълпата,
а цяла картина – неразбрана.

В свят от черно, сиво, бяло,
аз бях онова нелепо розово,
което не се извинява за хаоса с който идва.
Нито пита: „харесвате ли ме така?“

Аз съм не по-кротка от бурята,
нито по-мила от нощта.
Но в мен има истина,
която не всяко око иска да огледа.

Рисувам. Пиша. Пея тишина.
Не за овации.
А за да се съхраня –
в свят, що яде трохи,
а се страхува от цялостта.

Самотата ми не е затвор,
а храм с прозорци към вселени.
Там съм достатъчна.
Без тълкуване. Без преводи. Закони.
Без нужда да се побера в рамка,
изкована от чужди затвори.

И ако ме срещнеш…
не се чуди що мълча,
докато сърцето ми вика.
Що светя,
докато здрача ме обгръща.
И що стоя сама –
ала не съм загубена.

Аз не съм от стадото.
Аз съм сънят на овца,
обагрена не по мярка.
А по истина.

Кошмар за кротките.
Надежда за дивите.
И пристан за ония,
що още не знаят,
че и те са родени… в цвят,
а не като другите .

🕯 The Mirror’s Curse

I was not night, yet bore her name,
for standing still when thine shade came.
No flame I held, yet burned was I—
for daring not to close mine eye.

I did but mirror what was thine,
the beast, the wound, the crimson sign.
And thou, in fear of what did gleam,
called me the darkness of thy dream.

Yet still I stood, though silence fell,
and wore thy blame as witches’ spell.
For some would rather curse the glass
than face the truth their soul let pass.

So be it—let the tale be spun:
I was the dark…
because I did not run.

Проклятието на огледалото…

Не бях аз нощ, но с името ѝ ме “дари”,
щом сянката ти в мен се отрази.
Не носех факла — ала ме изгори,
защото дръзнах… да не скрия очи.

Отразявах само туй, що беше вече твое:
раната, звярът, червената следа.
Ала уплашен от това, що в теб живее,
нарече ме съня си… пълен с тъма.

Стоях мълчаливо, макар че беше късно,
и носех вината — като “вещица” на клада.
Сенките мразят онуй, що е ясно на светлина,
и чупят огледалото, което носи… свобода.

По-лесно е да прокълнеш отражение,
отколкото да срещнеш истината в съдба.
Но не избягах — останах с чест за своята присъда.
И в тъмнината… като свещ бях светлината там сама.

…