Author: didi

Да бъдеш…
и пак да бъдеш,
но не по волята на света – а въпреки нея.

Да обичаш не с клетви, а с тишина.

Да бъдеш тиха – и в тишината да гориш.

Във вените ми не тече амбиция,
а памет.
Памет за другите. За себе си.
За онова, което никой не чу,
но душата ми помни.

Наричали са ме странна…
но какво е странно в това
да не умееш да кривиш истината?
Нима е грях, езика ти да не знае що е фалш и лъжа?

Научих се да говоря,
но не ми дадоха език за онова,
което истински исках да кажа.

Затова днес съм тиха.
Затова гледам така.
Затова ръцете ми
не държат меч, за отмъщение…
а болка,
и нежност,
и памет.

Аз не съм нито Хамлет, нито Офелия.
Но в мен живее тяхното мълчание.
Хамлет – когато не избира действие,
а истина.
Офелия – когато потъва не в лудост,
а в нечута болка.

Не съм Лейди Макбет…
но и моите ръце понякога треперят
не от вина,
а от думи,
които не съм казала навреме.

Не съм Корделия…
но и аз съм била отхвърляна заради любов, която не носи театър.

Аз съм Виола, когато любовта трябва да се скрие, за да оцелее.

Аз съм Миранда, която още вярва, дори в свят, в който чудото е подигравка.

Аз съм и Порша…
когато маската ми е ум,
а сърцето иска справедливост,
но в свят, който обича шоу,
не същност.

Аз съм Розалинда…
когато остроумието ми е броня,
а смехът прикрива липсата на прегръдка.

Аз съм и Калибан,
заточен в земя, която не разпознава кожата на душата ми.

В мен живее Жулиета,
но без илюзията,
че любовта винаги е нейното спасение.

В мен гори душата на Титания,
която танцува в сънищата на света
и събужда магии,
но остава сама, когато слънцето изгрее.

Аз съм цяла пиеса.
Понякога трагедия,
друг път… комедия,
а най-често – онзи акт, който никой не гледа,
защото в него няма аплодисменти,
а само дълбоко живяна истина.

Аз съм паузата между репликите.
Аз съм онази, която пише и за героя, и за врага.
Аз съм, когато завесата падне – и актьорите мълчат, но душите им още говорят, а очите сълзят.

„Да бъдеш или да не бъдеш…“
Аз съм и двете.

Била съм и жертва, и глас.
И накрая избрала да не бъда само публика на живота си.

Наречете ме вещица,
ако магията ми е това,
че чувствам.
Наречете ме луда,
ако лудостта е да не понасям преструвка и лъжа.
Наречете ме прекалена… защото – аз съм.
Наречете ме никоя – и ще ви отговоря с думи, които още не са писани на лист.

Аз съм тази,
която не потърси победа,
защото никога не исках победа – а истина.

Сега аз вдигам перото, за да пиша.
И пиша своята сцена.
Без режисьори.
Без богове.
Без одобрение.

Само със себе си.

А ако някога си мислиш, че съм сама – знай, че нося в себе си цяла трупа:
на сенки,
на светулки,
на сънища,
и на всички онези думи,
които не успяха да станат сцена.

„Обичам ви – не повече, отколкото е почтено…“
…така казах. И не ме разбраха.
Защото сърцето ми не обича театър.
А тяхното друго не познава.

И все пак…
аз излизам.
Без маска.
Без роля.

Само с душата си.

И ако някой ден си помислиш,
че съм просто дума – отвори страницата.

Ще ме намериш в белите полета.
В онова, което не е казано.
Но го има в усещането.

И ще ме чуеш.
С гласа ми.

Аз съм.

Да бъдеш или да не бъдеш – туй е въпросът.
Дали е по-достойно за душата
да понесеш камшиците, стрелите
на бясната съдба или да се
опълчиш сам срещу море от мъки
и да им туриш край? Умри, заспи –
не повече. И знай, че тоя сън
е краят на сърдечна скръб и хиляди
жестоки удари – дял на плътта!
О, ето край желан! Умри, заспи…
Заспи, или пък може би – сънувай?…
Да, и това е пречката; защото
какви ли сънища ще ни споходят
сред тоя смъртен сън, когато ний
отхвърлим всеки земен смут и мъка?
И туй ни спира. Този страх превръща
живота в дълголетна нищета.
Кой би понасял гаврите и бича
на времето, неправдата на силния,
на гордия презрението, мъките
горчиви на отвъргната любов,
потъпкването на законите,
безочието на властта, онуй
презрение, което получава
смиреното достойнство във награда
от недостойнството – кой би търпял
това, щом може да намери мир
с едно замахване! Кой би желал
да носи това бреме и да страда,
да стене в тоз’ мъчителен живот?
Но ужасът пред нещо, след смъртта
– страната неоткрита, от която
не се е връщал никой пътник още –
смущава волята и ето че
по-скоро сме готови да търпим
сегашните злини, отколкото
към други неизвестни да се хвърлим.
Така съзнанието ни създава
от всички нас страхливци; и така
естественият цвят на смелостта
изтлява в бледността на наш’те мисли.
Дела на сила и величие
пред този страх изменят своя път
и губят име на дела… Но тихо.

Ако я търсиш, ще я откриеш.
Не къде да е, а само там където можеш да я видиш цяла.
И само, ако гледаш с онази част от себе си, която чува без да слуша,
която вижда отвъд формата,
която разпознава тихия ѝ език.

Там където зад сивото се среща зеленото.
Където цветовете си играят, за да я покажат.
Като езеро, носещо сянката на облак –неясно сивкаво, дори малко зеленикаво…
и нещо между тях.

Не е езеро…
а прелива.
Не е огледало…
а ако се огледаш – ще се видиш.

Не е от стомана.
А е сиво в силата си.

Мълчание…
без дори да има глас,
за да наруши собствената си тишина.

Понякога шепне на онзи, който може да види…
не с очите, а с душата.

Зеленото му не е изумрудено,
а приглушено – с аромат на горски мъх, разпилян по камъните сред вековни борови дървета .

Носи дълбочина в златистата си тиха светлина.

Пепел от звезди.
Сребърни и златни,
студени и топли.
Понякога – като разцъфнала тъга.
Друг път – като недоизказана мечта.

Усеща се като нощ,
в която светулки раждат се от тъмнината на тревистата земя.

Понякога е хладен,
тих и дълбок – като дъждовно езеро,
в което се отразява самото небе.

Носи нещо земно.
Понякога е зелен, като мъх, ухаещ на тревата след дъжда. След много зими и нови разцъфвания .

Не е чисто сив.
Не е просто и зелен.

А нещо между…
и отвъд.

Прошката, любовта и състраданието не са слабост – те са прояви на вътрешна стабилност и зрялост.

* * * * * * * * * *

Прошката е стълба. Любовта е дом. А състраданието – светлината вътре.