Author: didi

Тичат.
С чадъри, с качулки, със страх…
Все едно капките ще разголят нещо повече от дрехите. А всъщност се боят, че ще намокрят… фасадата си.
Ще размажат грима, ще смачкат дрехите, ще развалят косата, ще измият усмивката.
Онзи фин слой “нормалност”,
който държи всичко събрано.

Сякаш капките са куршуми.
Сякаш дъждът ще ги убие.

А всъщност…
те вече са мъртви отвътре.
Отдавна.
От деня, в който са спрели да усещат.
Да чувстват и преживяват.
От момента, в който са започнали да се пазят от всичко…
и от болката…
и от красотата…

И от другата страна – мокра до костите,
но жива до болка.
Без чадър.
Без защита.
С лице, обърнато към небето и света.
Търси…
живот в дъжда.
Като последна надежда. А небето приглася със своите сълзи.
Има нещо свещено в това да те вали…
когато светът вътре е пустиня.

Съжалявам…
Благодаря.
Обичам…
Това са думите на душата ми.
Тези с които говори на света.

Мисля, че никой не знае как да поеме сълзите ми.
Нито болката.
Няма на кого да отпусна глава – дори за част от секундата.
Няма с кого да говоря…
без да трябва да бъда силна.
…или да съм преструвка удобна.

Опитвам се да издържа,
но усещам, че наистина

не мога.

Мисля…
че онова, което нося в себе си,
онова, което имам да дам на света – ще се види едва когато отстъпя от сцената.
Когато светлините загаснат.
Когато тишината се настани в залата…
и остане само светлината,
която е носило това пусто мое сърце.

Мисля, че светът не поиска да говори с мен.
Подканвах го.
Молих се.
Опитвах да се впиша.
Всички ме гледаха.
А аз се усмихвах с надежда…
като дете, което чака да го изберат за игра.

Но никой не дойде.

И останах сама…
с една топка, която няма на кого да подам освен на самотата.
Започнах да играя със стената,
да говоря с тишината,
да се състезавам с вятъра…

Но истината е – пак съм сама.
Няма кой да чуе гласа ми.
Няма кой да даде подслон на думите ми.
Нито на усмивката ми.

И започнах да вярвам,
че този свят просто не е готов за мен.

А може би… вече и аз не съм готова за него.

Не и за свят, в който трябва непрестанно да се доказвам, за да заслужа място,
а не намирам дори за секунда
грижа.
Топлина.
Ръка, която да ти се подаде – не за да вземе,
а просто… да е с теб в скръбта и болката.

Може би за мен няма нов ден.
Няма ново утре.
Може би всичко е едно.
Днес го няма.
Вчера е утре.
Утре е вчера.

Може би моят глас е различен.
Може би сърцето ми говори на честота,
която никой никога не чу.
Дори и с молби.
Дори и със сълзи.

Дълбочината не е дар.
Не и в свят, в който се търси повърхностно и се изпитва страх да се изследват дълбини.
А аз бях проклета да не съм създадена да се побирам в плиткости.

Съжалявам…
че така и не намерих път, който да ми пасва в света.
На който да видя и друг… странник като мен. Благодаря…
за всичко хубаво което света предлага. Под формата на хладен дъжд, звуци от падаща вода, песента на птицата, слънчевия лъч минаващ през листата.
Обичам…
любовта. Обичам силно. И никога фалшиво.
Съжалявам…
че никога не усетих обич. Искрена каквато на всеки човек се полага.
Съжалявам…
че не намерих дори приятелска душа с която да споделя поне част от своята чудата природа.
Благодаря на…

Тишината.
Че винаги е била единствения ми приятел.
Че само тя ме чуваше.
Само тя оставаше когато плачех.
Само в тишината можех да отпусна душата си, без изкуствена утеха.