Author: didi

Echoes of Becoming

Не можеш да върнеш светлината в сянка.

* * * * * * *

Нежността се отдръпва,
когато е посрещната с тежест,
а не с грижа.

* * * * * * *

Любовта към себе си понякога започва
през очите на друг.
В онзи миг, когато се огледаш
и за пръв път се видиш истински…
през поглед, различен от своя.

* * * * * * *

Доброто лице за света понякога е просто маска, която заличава… теб.

* * * * * * *

Има любов, която не звучи,
а диша в синхрон.
В нея всичко е ритъм…
вдишване и издишване,
ехо и отговор,
поглед и отражение.

* * * * * * *

…как се осъжда нещо, което е било единствената капка живот в мъртва тишина?

* * * * * * *

Човек не се ражда задължен
да бъде лесен за обичане.
Тези, които обичат истински,
не се плашат от дълбочината.

* * * * * * *

Колко ли хора са прекарвали живота си
под един покрив,
без да се срещнат истински…
нито веднъж?

* * * * * * *

Не можеш да върнеш душа в гроба,
когато вече е вкусила от живота.

* * * * * * *

Когато свикнеш, че никой не те чува,
дори собственият ти глас
започва да ти звучи
прекалено силно.

* * * * * * *

Колко често човек жадува мекота от другия,
без да проумява, че мекотата не вирее сред удари.
Тя е дар, който се разгръща едва тогава,
когато раните престанат да се отварят.

* * * * * * *

Може да простиш – но това не значи, че трябва да останеш.
Понякога прошката е билет за тръгване…
не за завръщане.

* * * * * * *

Една от най-силните болки често идва,
когато различността се опитва да се обясни
на хора, които търсят начин да я превърнат в еднаквост.

* * * * * * *

Истински нужното не е в това да бъдеш разбран от всички,
а да бъдеш приет от един…
който няма да се отдръпне от сенките,
които носиш.

* * * * * * *

Невъзможно е да бъдеш нежност с хора, които те тъпчат и после питат защо не цъфтиш.

* * * * * * *

Да бъдеш обичан не е начин да се чувстваш жив.
Да бъдеш жив е начина да можеш да обичаш.

* * * * * * *

Колко време трябва да прекараш в тъмнина,
за да имаш право да се протегнеш към светлината…
без да бъдеш обвинен,
че си предал нощта?

* * * * * * *

Най-чистите чувства не винаги се раждат на правилното място.
Но не мястото определя тяхната истина.

* * * * * * *

Не е нужно да се случи нещо голямо,
за да се събудиш.
Понякога тишината на собственото присъствие е достатъчна,
за да разпадне живота,
който вече не ти принадлежи.

* * * * * * *

Най-страшното не е да не знаеш кой си.
А да си знаел…
и да си се отказал от това знание
заради някой друг.

Да не знаеш кой си – е объркване.
Да си знаел – и да си се предал… това е загуба.

* * * * * * *

Не всяка тишина е мир.
Понякога е просто умора от това да обясняваш себе си на хора,
които те искат,
но не и цял.

* * * * * * *

Колко „да“ са казани от страх?
И колко „не“ са били погребани
в името на дълг към другите?

* * * * * * *

Колко от „не искам“ всъщност означава „страх ме е“?
И колко от „обичам“ всъщност значи
„не мога без теб, защото не мога със себе си“?

* * * * * * *

Да си добър за всички е най-бързият начин да се изгубиш за себе си.

* * * * * * *

Понякога най-светлото се ражда в сянка.
Най-истинското… на ръба на грешното.
Най-чистото… сред тежестта на срама.
Най-дълбокото… там, където и думите се губят.

* * * * * * *

Когато цял живот си носил другите,
първият път, в който поискаш
някой да понесе теб,
изглежда като егоизъм.

* * * * * * *

Често промяната не започва с мотивация.
Започва с отврат от живота,
който вече не можеш да понесеш.

🩵🌘🪞 | … езикът на това което оцеля.

🤍🤍🤍🤍🤍🤍🤍

Не искам да бъда обичана,
за да се чувствам жива.
Искам да бъда жива…
за да мога да обичам.

Любовта без форма има свойство да оставя отпечатъци, дори когато никой не смее да ги нарече любов.

– Вълнуваш ли се?
– Да.
– Страх ли те е?
– Да.
– И… сега?
– Още е „Да”.

…за онзи момент на нежен шепот, който остава следа.
Като когато някой си тръгне от стаята,
но ароматът от кожата му още виси във въздуха.
И дробовете ти се пълнят с последните атоми от присъствието му.
Не го виждаш…
но все още го вдишваш.

Момент, в който един прост жест казва повече за любовта
от всяка дума, от всеки подарък,
защото не се стреми да доказва,
а просто… да бъде усетен.

Има такива жестове…
които звучат по-тихо от шепот,
но отекват по-дълбоко от всяко „обичам те“.
Като писмо, оставено под вратата в 3 сутринта…
без почукване,
без име,
но носещо тишина, в която знаеш кой е.
Без съмнение и без нужда от обяснение.

Има такива моменти…
На интимност, която не иска да бъде видяна,
а просто – да бъде усетена.
И почувствана със сетивата.

Моменти, които миришат на присъствие, което си е тръгнало меко.
На жест, който не прави шум, но оставя отпечатък.
На любов, която не пита
виждаш ли ме,
а шепне,
усещаш ли ме…