Author: didi

Мисля си за самотата….
и първо ми минава мисълта за тази самота, която е в стаята дори когато има хора, която говори, но пак се усеща пусто отвътре. Тази, която е преди да се отвориш за света и не си позволиш да бъдеш… себе си.

След това отново има самота. Не си отива като на магия. Но когато си себе си тя се превръща в тишина. Започваш да прекарваш времето със себе си. Така от просто „самотен съм”, става време за себеопознаване и тишина за мисъл.

Но…
какво правим, когато сме се намерили, но душата е самотна?

Когато любовта, която имаме ни залива като вълна, а не намира бряг.

Когато любовта е горивото на живота…
а я няма?

Ами когато точно тогава те обгръща и онзи вътрешен мрак, който ти шепне, че си провал? Че където и да погледнеш, си се провалил. Че каквото и колкото и да опитваш, сякаш не си достатъчно добър и винаги оставаш с провал, отказ някъде по пътя или недовършени мечти, затворени в гардероба.

И колко болезнени са моментите, когато идват заедно тази самота и чувство за провал…

А колко е болно, когато мечтите ти… онези които идват от душата и сърцето ти, са създадени за двама, а стоят сами и няма втори?
Колко е тежко да искаш да създаваш и градиш, но да ти липсва втората половина…

Защо… душата понякога избира точно такива неща, които знае, че не можеш да преследваш сам? Защо носи мечти, които продължават и преливат в друг човек?

А колко е лошо… тъмнината и самотата да те удрят едновременно. А в теб, като на стара грамофонна плоча, да усещаш онова чувство за безмисленост. Защото осъзнаваш колко празен и безсмислен е светът… без любов.

Защото, да сме честни…

Музиката е страхотна, но ако няма с кой да я чуете заедно, да видиш как кожата му настръхва, как усмивката му се прокрадва леко на лицето и знаеш… улучил си право сърцето му…

Разходката е хубава, но ако няма с кого да спреш да погледнете пеперудата, да оцените красотата ѝ, да се засмееш на непохватността си…

Танците носят усещане за щастие и вътрешна любов, но ако няма кой да те види, да почувства движенията ти, да те погледне и да иска да затанцува до теб, да те притисне до себе си…

Писането е красиво, освобождава любовта в гърдите ти, дарява я на света, на хората. Но докато няма име за което е, докато няма кой да го приюти в душата си. Докато няма стих и за теб, който да опише онова, което си под повърхността…

Ароматите са опияняващи, но ако няма кой да ги усети, да свърже уханието с теб и сърцето му да забие по-бързо когато го улови във въздуха…

Кафето е вкусно, носи ритъм и начало на дните, но ако няма с кого да го направиш по-сладко с малко смях и разговор…

Мисленето подържа ума, но ако няма кой да ти отвори друга гледна точка, да те провокира, да те оспори и научи на нещо…

…какъв е смисълът?

Ако няма кой да те подбутне да продължиш, когато спреш?
Ако няма с кого да мечтаеш?
Ако няма с кого да споделиш цялата любов…

…тогава какъв е смисълът на живота. Ако липсва любовта, която го създава и живее.

Ще ми се да видиш през призмата
на моите очи онова, което
носиш… ти.
Да видиш светлината,
с която грее твоята душа,
и как лети, когато усети любовта.
Ще ми се да чуеш звука,
който като мелодия кръжи винаги…
където и да си.

* * * * * * *

P.S.
Както пеперудата не може да види цветовете на собствените си крила и красотата, с която радва очите на света – така и ние понякога забравяме колко красиви са нашите „криле“.
И може би…
онази част в нас, която понякога се съмнява дали е достатъчно добра…
иска просто да чуе “Ехо… отстрани се вижда красотата ти, дори когато го забравяш” 😊🤍