За преминаването през илюзията…
от едно „добро момиче”.
Знаете ли… първо тръгнах на психолог.
Говорих открито за това пред познатите си. Не ме беше срам.
Напротив – казвах, че когато ми е тежко и няма с кого да споделя, какво друго ми остава, освен да потърся място, където ще бъда чута.
И въпреки това всички около мен шепнеха или направо казваха:
„щом ходиш, значи си луда“.
Оставих ги да говорят, защото аз знаех истината.
После започнах да пиша.
Първоначално отново се смееха – на мечтите ми, на идеите ми, на това, че вярвах, че някой може да се вълнува от думите ми.
Минаваха месеци.
И аз продължавах – този път не само да казвам истината, но и да започвам да отпускам малко по малко контрола.
Да преставам да угаждам.
Да преставам да откликвам на всяко „ела“, „искам услуга”, „имам нужда от теб”.
И познайте?
…тогава започна да се разпада всичко. Животът буквално.
Материално – никога не съм била толкова зле от години.
Приятели – няма.
Роднини – не говорят с мен, освен ако не се наложи.
Всичко се срина, щом спрях да тичам за всички и опитах да си върна себе си.
И знаете ли… пак се оказах виновна.
Ако отговарям – виновна.
Ако не отговарям – пак виновна.
Ако крия, че ми е тежко – игнор.
Ако казвам, че ми е тежко – пак игнориране.
Ако угаждам – никой не ме търси за друго.
Ако не угаждам – пак никой не ме търси.
Години… не… десетилетия бях „доброто момиче“.
Това, което е там за всички.
Държащо световете на другите.
Събиращо невъзможното с възможното, само и само някой да бъде доволен и усмихнат.
Подтисках емоциите си, за да не преча.
И какво получих ли?
Хора, които ме изоставяха ежедневно. Емоционално.
Толкова ежедневно, че накрая потърсих психолог не заради проблемите (те бяха бонус 😂), а заради самотата – заради онова тежко усещане, че няма кой да бъде до мен когато ми се плаче, а не ми е позволено.
Че няма с кого да говоря (и който да не носи памперс 🙄).
Че съм вечно на линия за всички… а никой за мен.
И днес пак съм там.
На същото място.
Но с друго усещане в мен.
С други мисли.
С по-искрено отношение към самата себе си.
Външният свят е по-лош, но вътрешният – по-добър.
Да… външният хаос продължава да ме бута.
Да… има дни, в които старото ме вика обратно.
Само че… аз не виждам път назад.
За мен не съществува такъв.
Нищо не е същото.
Видях.
Видях къде има изтичане на уважение, къде липсва любов и грижа.
Видях как моите граници се оказаха проблем за мнозина.
Всъщност за всички.
Видях как чувствата и емоциите ми стават причина другите да въртят глава и да сменят темата.
Истината е, че няма път назад.
И понякога плача. Скърбя.
Но не по хората.
А по онова желание за истина, което имам и което толкова често липсва в света и средата.
Скърбя за това, че с маска или без – светът често няма да те приеме.
Но в първия случай оставаш изморен и със сладката илюзия, че не го чувстваш… но си обичан.
А във втория – оставаш сам, но с истината.
Скърбя и за друго.
Че дори старанието с 1000%, със 100% или с 20% никога не е достатъчно.
Защото ако има само едно нещо, за което могат да се хванат – хората ще те обвинят, че си недостатъчен.
Че си променен.
Че вече не си грижовен. Не си мил.
А всъщност ти продължаваш да си грижовен, мил и внимателен.
Но разликата е, че си честен – какво усещаш и ти, какво си готов и какво не да понесеш.
Тежко е.
Да виждаш и усещаш как всичко е илюзия.
Да се борим, а да сме нещастни.
Всъщност и в двата случая сме нещастни.
Единият път си вкарваме идеята, че не сме – и я играем, за да повярваме дори ние.
А другият път – осъзнаваме.
И тогава се прибираме в себе си, за да усетим вътрешното спокойствие и любов, когато външното не ни го дава.
Защото… само те са сигурни.
И точно тук идва най-тежкото осъзнаване…
…че ако угаждаш и обслужваш – ще бъдеш невидим.
Ако се отстояваш – ще бъдеш наказан.
Ако споделяш болката си – ще бъдеш игнориран.
Ако мълчиш – пак ще бъдеш игнориран.
Изводът?
Няма как да спечелиш в тяхната игра.
Единственото спасение е да спреш да играеш.
И това е свободата.
Не онази, която идва с щастие и прегръдки, а онази тиха, болезнена, която идва с цената на всичко външно.
Но поне е истинска…
Там, където съм сега – в тишината на загубите, в скръбта по илюзиите е всъщност началото.
…от момичето, което всички харесват докато робува, към жената, която никой не обича – но поне е реално и осъзнато.
И в тази болка има повече истина, отколкото в десетилетията усмихната лъжа.
И може би точно това е най-голямата ми смелост.
Да си призная, че съм сама.
Че не ме търсят… защото не искат.
Че обръщат глава и сменят темата когато плача, защото не искат да са до мен.
Не искат да говорят с мен… и това е избор.
Не уважават границите ми – избор.
Всичко е избор. И фалш. И игра.
И ако не играеш… ако не се смачкаш – си отхвърлен.
Но смешното е, че и да играеш – пак си сам.
Но просто се лъжеш. За да не ти боли от истината.
Всъщност всичко е било крехко… винаги.
И винаги е било изградено върху моето себеотрицание.
И за това… вече не ме задържа нищо.
За това планирам нов живот, на ново място и да изчезна.
Самотен… но реален живот.
С риска от тишината, която ще тежи понякога.
И го планирам не като наказание за някой…
а като моят начин да оставя всичко и всички, които не ме избраха… а аз избирах постоянно.
Които бяха част от живота ми…
само докато бях
„добро момиче”.
* * * * * * *
Аз може да живея в „илюзия”,
но парадоксално в нея има повече истина…
от „истината”.
