Гледам звездното небе…

Гледам звездното небе…
и сякаш нещо в мен се разширява.
Сякаш не съм сама… но не защото има друг, а защото целия този безкрай – е тук. Пред очите и присъствието ми.
Сякаш аз гледам звездите…
а звездите гледат мен.
И има едно тихо, спокойно усещане което ме прегръща – че всичко си е на мястото.
Че нищо не трябва да бъде различно.
Че няма нужда от думи, нито от движение, или от време. Дори сякаш времето не съществува.
Всичко просто… е.
Тук. Сега. Аз. Тишината.

Тишина. Дълбока. Но с усещане за живот.
Спокойствие, което не идва от мисъл,
а от нещо под нея…
зад нея…
като че ли самото съществуване си поема дъх заедно с теб в такива моменти.

И в този миг не помня откъде идвам, нито накъде отивам.
Само чувствам – дом.
Не като място, а като състояние.
Пълнота… без причина.
Без обяснение.

Сякаш просто времето е спряло…
или по-скоро – никога не е съществувало. ✨