Калта не е проклятие за лотуса.

Калта не е проклятие за лотуса.
Същото се отнася и за мрака… и душата.

Всяко цвете расте в почва.
Но не всяко избира калта.
А лотусът… сякаш нарочно избира да тръгне именно от там.

Отдолу всичко е мрачно. Тежко. Плътно.
Точно като онези моменти, в живота, които ни хвърлят в мрака.
В безтегловност.
Когато хората ни подхвърлят думи.
Съмнения.
Собствените си страхове.
Образи на нещо, което не ни отразява.
Или сме били… но вече не сме.

Но ето…
Лотусът не се съпротивлява на калта.
Не я отрича като място за растеж.
Той я приема. И използва.
Изтегля сила от мрака.
И го превръща… в цвят.
Светлина.

Сякаш ни казва, че не е тук, за да се пази идеално чист. А да покаже, че и от мръсното може да се роди нещо красиво. И дори – свято.

Водата го обгръща, но не го пропива.
Той е в нея, но не е от нея.
Както душата, която минава през свят, пълен с шум…
но не губи своята тишина.

И не е ли това алхимията на душата?
Да вземеш най-гъстото, най-грозното, най-болезненото… и да го преобразиш.
Както натиска ражда диаманта.
Както болката при осъзнаване – ражда смисъл.

И ако някой ден живота те обгърне в мрак…Ако те замерят с кал – не я носи като тежест, срам или окови.
Погледни я като почва.
Не питай „защо?”…
а „какво може да израсне от това?”

Може би именно в тази кал…
е скрит твоят лотус.

Може би не трябва да бягаш…

А да превърнеш грозното в красиво,
калта – в място за израстване,
болката – в светлина. 🪷