Глътка въздух.

Глътка въздух.

За онези моменти, в които гледаш с душа, а не само с очи.
Когато вътрешния зов за връщане към природата и разходка (макар и в градски условия 😅) се превръща в разговор между вътрешния ти свят и света наоколо.

Беше от онези дни, в които не търсиш нещо конкретно, но животът ти поднася малки символи, като …
🐌 охлюв за търпение
🦋 пеперуда за лекота
🌿 зеленина за възстановяване.

И като че ли всичко тихичко ми шептеше:
„Спри. Дишай. Не бързай.“

Всъщност душата няма нужда от шум, хора, музика.
А от тишина да я чуеш.
А природата обича тишината.
Не иска нищо.
Само да я видиш.
Без да бързаш.

Паркът беше почти празен.
Но не и за душата. Беше място, в което никой не те прекъсва, никой не очаква нищо.
Само ти… и дъхът на времето.
(Парадоксално – то също не бързаше за никъде. 🙃)

И да.. и Охльо не бързаше.
Явно и той беше на терапия сред природата тип “шинрин-йоку”. 😅🐌🌿

По кората на едно от дърветата видях как старото и новото се прегръщат. Сякаш времето наистина няма начало и край. Просто се среща. Минало и бъдеще. Заедно. Тук.

А листата… блестяха.
А дори не беше валяло. Не беше и роса.
Може би – вълшебство.
Или отразена тишина.

Небето между клоните… То си беше като прозорец. Като че ли самата природа си е направила рамка – за да погледне небето като картина. Кадър от онези живи картини, които се променят, но винаги… успокояват.
Поглеждаш – и си у дома.

И после се появи пак тя – сойката (не е присмехулка… ама знае ли човек😅).
Всъщност сякаш вече си имаме редовни срещи. Без уговорки. Просто се засичаме – между скритите алеи сред дърветата. В тишината. Явно не само аз съм я харесала 😊. Взаимно е…

А пеперудата? Напоследък тя е с мен в почти всичките ми дни. Не съм сигурна как да анализирам символиката ѝ точно. Но пък я усещам през сърцето си.
А интересното? Тя също носеше сърце на крилото си.
Знам, че е просто пеперуда. Съвсем обикновена.
Но усещането беше… повече.
Беше за свобода. Мир.
Любов, която мина през цялото ми тяло.
Миже би любовта не идва отвън.
А понякога се ражда вътре в теб…
За теб.
Това беше такъв момент.

И финалът… отново сърце.
С тебешир, оставено на асфалта.
Напомни ми за детството.
И за надеждата.
И вярата.
Като бележка от Вселената: Любов.

И може би все още е тихо наоколо.
Но успях да видя тази тишина… по друг начин.

Всъщност понякога няма нужда да бягаш в планината, когато дори градът също може да ти даде зелена пауза.

Беше ден в който всичко беше написано и нарисувано от природата и вселената.
А аз просто го подписах с внимание. 🤍🌌