Чета една публикация… за светулките.

Чета една публикация… за светулките.
Тези малки мигащи душички, които някога правеха всяко лято да изглежда като сцена от стар филм.
И си спомням… когато бях малка, улицата, дворът – всичко светеше. Не от лампи, а от тях.

Светулките.

Гонех ги с детска радост, хващах ги в ръце с онова наивно вълнение, че държа парченце от магия. Малка нощна магия.
От малка ги обичам. Едни от малкото насекоми, които не ме карат да се катеря по стол, легло или по тавана от паника.

Но сега… съм на същото място. На същата земя, под същото небе…
и ги няма.

Първоначално бяха по-малко, после станаха рядкост.
А тази година… видях една.
Само една.
И дори не знам дали не е била някакъв луминесцентен комар.

Сякаш някой е отворил друг живот, и аз само го гледам отстрани. Същият двор, същата аз, но сцената е празна.
И в поста пише…
да оставиш мястото диво,
да няма светлини,
да не пръскаш.
А аз се смея през сълзи, защото…
дворът е по-див от Амазонската джунгла.
Тревата е поне метър над главата. Ако влезеш – ще ти трябва не градинар, а спасителен отряд с компас и сателитна връзка.
Няма светлини – само тъмнина, в която ако някой дойде, ще се слее с нощта и ще си тръгне като призрак, без да го усетиш.

Даже в една от онези нощи в които не мога да спя (което си е почти винаги), докато бях навън и гледах звездите… изскочи койот.
Първо мислех, че е някой пиян комшия с тъпо чувство за хумор и звуци от телефона.
После котките се разбягаха, и…
да и аз с тях.

Та да… диво е.
А светулки – няма.

Само една, която се беше смушила вътре. Опитах се да ѝ дам вода, като на гост, но вече беше… с друг влак. Последна спирка.
Може би беше дошла да ми каже „още съм тук“, и после…
си тръгна.
Завинаги.

И ги няма…
Може да е всичко…
да няма влага както някога е имало, или може би е било пръскано някога.
А може светът наоколо да ги е изгонил, дори и моята малка джунгла да ги вика обратно.

Може би вече не е техният свят.
А може би нашият просто е забравил какво е светулка.

Но в цялото това усещане има и едно друго усещане. Сякаш те не са просто буболечки.
А знак на безвъзвратното.
На онази невинност, в която можеш да светиш, без да знаеш защо – просто защото си ти. И може би затова ми липсват толкова. Не просто защото не ги виждам…
а защото вече няма как да ги гоня с такава детска радост. Нито да ги покажа на собствените си деца.

И все пак… може би не е късно.

Може би, ако някъде другаде има човек с двор, с тъмнина, със спомен като моя…
Може би светулките ще се върнат при него.
Може би магията ще се върне.

А аз… може и да не съм от онези души, които умеят да опазват природата.
Наистина вярвам, че всяка душа си има сила.
Едни усещат тревите и живата природа, други – животните, трети – лекуват телата или държат ръцете в последните земни мигове на умиращите.
А аз… мен ме бива със сенките и децата.

Не ме е страх от тъмнината в другите.
Мога да се разхождам там, без да се губя.
Знам как се говори и на децата – с онзи език, който не се учи, а се помни. Защото си е и мой език.

И докато аз говоря с хората, с онези, които се лутат в себе си, може би някъде там има друга душа, която чува езика на природата.
Която усеща светулките и знае как да ги задържи. Която чува гласа им. И как да ги спасим.
Може би тя ще успее да спре това изчезване на магията.

И ако не…
поне ще сме ги запомнили.
Ще сме ги обичали.
Ще сме им дали глас… преди тишината да ги отнесе завинаги.

Ако не се върнат… ще останат в историята на моята душа.
На едно дете, което ги обичаше.
На един двор, който ги чакаше.
На една последна светлинка, дошла да се сбогува.