Може би…

Може би…
в моментите, в които ни се струва, че сме просто част от фона… тихи, невидими за света, неразличими се оказва, че сме точно това което липсва в пейзажа.
Просто някой трябва да има очи да ни види.

🪵 Понякога… дори разпадането носи любов.
🪶 Пътят е там… където се усеща лекотата на духа.
🍂 Нещо… което е нещо, което не е това нещо на което прилича.
🪨 Има цветя… които растат в камъка. А има и любов, която пробива дори през бетона.
🦋 И… част от фона. Но не и за мен. Не и за моите очи.

За дните в които всичко тежи,
съм си измислила нещо което ми помага да дам почивка на сърцето си.
Начин да повдигна тежестта, за да си отдъхне и да продължи с нови сили в утрешния ден.
Заставам в тишината на света.
Обикновенно е късно вечер, когато всичко мълчи.
Шума е само ехо, а светлините са нежно галещи сенките.
И там…
в прегръдката на тъмнината просто благодаря.
За живота.
За очите, които виждат… не само гледат.
За ръцете с които галя и прегръщам света.
За краката с които танцувам.
За слуха… че чувам музиката, природата, детския смях и дори шума.
За любовта в сърцето ми, което не спира да обича.
За душата – която е дар. Будна. Гореща. Толкова истинска.
Благодаря за деня.
И за това, че аз… съм точно – аз.

Че имам шанса да живея.
И че го правя ден след ден с чисто сърце и с истина.
Благодаря.