🕯 The Mirror’s Curse
I was not night, yet bore her name,
for standing still when thine shade came.
No flame I held, yet burned was I—
for daring not to close mine eye.
I did but mirror what was thine,
the beast, the wound, the crimson sign.
And thou, in fear of what did gleam,
called me the darkness of thy dream.
Yet still I stood, though silence fell,
and wore thy blame as witches’ spell.
For some would rather curse the glass
than face the truth their soul let pass.
So be it—let the tale be spun:
I was the dark…
because I did not run.
Проклятието на огледалото…
Не бях аз нощ, но с името ѝ ме “дари”,
щом сянката ти в мен се отрази.
Не носех факла — ала ме изгори,
защото дръзнах… да не скрия очи.
Отразявах само туй, що беше вече твое:
раната, звярът, червената следа.
Ала уплашен от това, що в теб живее,
нарече ме съня си… пълен с тъма.
Стоях мълчаливо, макар че беше късно,
и носех вината — като “вещица” на клада.
Сенките мразят онуй, що е ясно на светлина,
и чупят огледалото, което носи… свобода.
По-лесно е да прокълнеш отражение,
отколкото да срещнеш истината в съдба.
Но не избягах — останах с чест за своята присъда.
И в тъмнината… като свещ бях светлината там сама.
Leave a Reply