Да бъдеш…

Да бъдеш…
и пак да бъдеш,
но не по волята на света – а въпреки нея.

Да обичаш не с клетви, а с тишина.

Да бъдеш тиха – и в тишината да гориш.

Във вените ми не тече амбиция,
а памет.
Памет за другите. За себе си.
За онова, което никой не чу,
но душата ми помни.

Наричали са ме странна…
но какво е странно в това
да не умееш да кривиш истината?
Нима е грях, езика ти да не знае що е фалш и лъжа?

Научих се да говоря,
но не ми дадоха език за онова,
което истински исках да кажа.

Затова днес съм тиха.
Затова гледам така.
Затова ръцете ми
не държат меч, за отмъщение…
а болка,
и нежност,
и памет.

Аз не съм нито Хамлет, нито Офелия.
Но в мен живее тяхното мълчание.
Хамлет – когато не избира действие,
а истина.
Офелия – когато потъва не в лудост,
а в нечута болка.

Не съм Лейди Макбет…
но и моите ръце понякога треперят
не от вина,
а от думи,
които не съм казала навреме.

Не съм Корделия…
но и аз съм била отхвърляна заради любов, която не носи театър.

Аз съм Виола, когато любовта трябва да се скрие, за да оцелее.

Аз съм Миранда, която още вярва, дори в свят, в който чудото е подигравка.

Аз съм и Порша…
когато маската ми е ум,
а сърцето иска справедливост,
но в свят, който обича шоу,
не същност.

Аз съм Розалинда…
когато остроумието ми е броня,
а смехът прикрива липсата на прегръдка.

Аз съм и Калибан,
заточен в земя, която не разпознава кожата на душата ми.

В мен живее Жулиета,
но без илюзията,
че любовта винаги е нейното спасение.

В мен гори душата на Титания,
която танцува в сънищата на света
и събужда магии,
но остава сама, когато слънцето изгрее.

Аз съм цяла пиеса.
Понякога трагедия,
друг път… комедия,
а най-често – онзи акт, който никой не гледа,
защото в него няма аплодисменти,
а само дълбоко живяна истина.

Аз съм паузата между репликите.
Аз съм онази, която пише и за героя, и за врага.
Аз съм, когато завесата падне – и актьорите мълчат, но душите им още говорят, а очите сълзят.

„Да бъдеш или да не бъдеш…“
Аз съм и двете.

Била съм и жертва, и глас.
И накрая избрала да не бъда само публика на живота си.

Наречете ме вещица,
ако магията ми е това,
че чувствам.
Наречете ме луда,
ако лудостта е да не понасям преструвка и лъжа.
Наречете ме прекалена… защото – аз съм.
Наречете ме никоя – и ще ви отговоря с думи, които още не са писани на лист.

Аз съм тази,
която не потърси победа,
защото никога не исках победа – а истина.

Сега аз вдигам перото, за да пиша.
И пиша своята сцена.
Без режисьори.
Без богове.
Без одобрение.

Само със себе си.

А ако някога си мислиш, че съм сама – знай, че нося в себе си цяла трупа:
на сенки,
на светулки,
на сънища,
и на всички онези думи,
които не успяха да станат сцена.

„Обичам ви – не повече, отколкото е почтено…“
…така казах. И не ме разбраха.
Защото сърцето ми не обича театър.
А тяхното друго не познава.

И все пак…
аз излизам.
Без маска.
Без роля.

Само с душата си.

И ако някой ден си помислиш,
че съм просто дума – отвори страницата.

Ще ме намериш в белите полета.
В онова, което не е казано.
Но го има в усещането.

И ще ме чуеш.
С гласа ми.

Аз съм.