Миг преди завесата…

Миг преди завесата…

Светът… ах, този свят.
Колко шум има в него…
и колко мълчание в мен.

Нима не се вижда?
Че не съм от камък.
Но стоя.
Не от сила…
а от липса.
Дали защото никой не понесе сълзите ми?
Или защото ги прикрих с ръка в мрака?

Не защото искам да мълча,
а защото, когато говорих,
ме нарекоха слабачка.

Болката ми не е трагедия.
А може би е?
Не…
Не е. Навик е. Облечен в тъга.
Може би е като утрото, в което не искаш да се събудиш,
но го правиш.
Защото… имаш светове.
Или дадена дума.
Или дълг към толкова…

Понякога си мисля…
дали пък не е светът огледало,
и всички се страхуват да се погледнат в него.
А аз съм го вече направила.
И видях не чудовище каквото се очакваше.
А дете с очи, които още чакат някъде там да бъдат разбрани.

Видях момиче, което мълчи в ъгъла на чужда буря, в празна стая,
и чака някой да я повика по име – не за да ѝ нареди, а за да ѝ каже:
„Тук си. Виждам те.“

Но никой не дойде.

И така…
започнах сама да ѝ казвам името.
Сама да ѝ го повтарям,
за да не го забравя.

Защото ако и аз го забравя – тогава коя съм?

Сянка на роля,
или роля на сянка?

Да бъдеш или не…

О, мой любим , Шекспир… нека ти кажа нещо…
понякога не става дума за това дали просто да бъдеш или да не бъдеш.
А как да бъдеш, когато си се изгубил в чуждото ‘не бъди’?

Понякога си…
но не си добре дошъл.
Понякога живееш…
но не си поканен.
Понякога обичаш…
и точно това те яде.

Такъв е светът сега.
Твърд. И нарича мен… силна.
А аз съм просто оцеляла.

И ако тази вечер падне завесата,
и никой не ръкопляска,
знай, че съм живяла за нещо по-дълбоко от сцената. От ролята.
А за онова което мнозина не вкусват…
живота.

Живяла съм,
за да позная болката.
О, и как боли.
Изпълваше всяко мое вдишване.
И още повече при издишване.

Живях я с цялата си душа.
За да се науча да не викам името си,
а да го прошепвам — като молитва.
В тишината.
Сама.

За да остана вярна…
на себе си.

Дори когато никой не повярва в мен.