Ето ме днес…

Ето ме днес…
С нови сили и малко символи.
Сърцата продължават да си ме следват. Навсякъде.
Безсмислено е да го споменавам май вече. 🙄😅
И не е като в романтична комедия, където всичко се решава за 93 минути и всички „заживели щастливо“.
А по онзи странен, полу-мистичен, леко досаден начин, по който животът решава да ти нашепва чрез форми в асфалта, камъчета и случайни листа във формата на неща, които не искаш да виждаш… точно сега.
Но… ги виждаш.
Вселената сякаш казва: „Май ѝ трябват поне още 17 сърца днес, да ѝ подскажат нещо… ама не прекалено директно, че ще си помисли, че е нарочно.“ 🙄😅🤫

Виж паяка… много беше готин.
Да си призная, страх ме е да се приближа, но това не ми пречи да го оценя.
Красив е. А мрежата му – уникална.
Една от най-типичните любовни динамики в света, май.
„Харесвам те, респектирам те, но нека запазим дистанция от две метафори разстояние.“
Като почти всяка ситуация с мъж, терапевт, истина или емоционален разговор…
Готино е, малко ме ужасява, ще го гледам отдалеч с респект и ще направя поетичен анализ, но няма да пипам.
За всеки случай. Защото, колкото съм спъната и непохватна, ще се оплета в паяжината сама.
А паякът ще ме гледа странно – с повдигната вежда и досада, защото ще се наложи да строи тази красота наново.

Та да…
Паякът си стои човека в центъра на своята копринена вселена и не прави нищо – просто съществува. И пак успява да ме вкара в лек екзистенциален ступор.
Красив е, сложен е… и потенциално опасен, ако се доближиш.
Тоест, идеален. Или? 🙄😅

Дървото…
Обичам борове. И всякакви иглолистни дървета.
От дете са ми любими… но след плачещата върба. Само колко драматично звучи, нали – „плачеща върба“ 😅. Като мен – кралица на драмата 👑.

Да, признавам си – върбата е символ на детството ми и на онова поетично страдание, което съм култивирала с години.
Под върба не само се плаче красиво…
Там се мисли трагично, раздразнително се пише и се гледа в нищото, докато светът минава настрани с мисълта: „Пак ли…“
А борът… той е друг вид сила. Стои си силен. Стабилен.
Мълчи.
Пази си игличките и спомените.
Като мен, когато не искам да говоря, но всичко вътре в мен вече крещи.
(А и имам една мечта сред борове, но тя е за друга история.)

Детската рискунка…
Аз, след още един поток информация, слизаща набързо.
Бяла рокля – не за сватба, а за лудницата 🙄🙃😬.
Не знам кое дете ме е нарисувало, но оценката ми е 10/10. Пълен 6 за старанието да улови емоциите ми в края на някои дни.

С други думи…
Добре дошли в мозъка ми – местата са ограничени, а мислите карат на поредното кафе и пет водовъртежа в минута. Като пералня, която не спира.

Бялата рокля тук не е символ на чистота и бъдеща сватба. Тя е по-скоро снимка от ръба на нормалността и едно: „Здравей, аз съм на ръба, но го правя със стил и красота… виж ми прическата – доказателство е.“
Да – рисунката съм аз. Със странна коса, леко дива усмивка и поза на човек, който се чуди дали да се разплаче или да се разсмее.
Или… може би и двете. 🤔

Ох, а котето…
То е сляпо. Още след раждането загуби зрението си. Ужасно тъжно ми е като знам, че не може да види нищо. Дори другите.
Но знаете ли?
Играе си. Тича. Удря се постоянно.
Понякога подскача със закъснение на някой друг котак…
Но се весели. Живее.
И е щастливо – дори без да вижда.
Защото сърцето му е чисто. Пълно с любов… към живота.

И тук вече не мога да се шегувам.
Това е моментът, в който хуморът се навежда и оставя място на тишината.
Понякога светът е размазан и неразбираем, но избираме да се радваме. Да тичаме. Да се удряме понякога… но пак да подскачаме.
Защото чистото сърце, въпреки всичко…
не оглушава от болката.
А продължава да обича.

Баща ми… го спаси.
(И тук, в разказа ми, влиза нов герой.)
Да – баща ми.
Без излишна драма и прожектори, моля.
(Че и там ще влезем в детски травми и няма излизане.)

Просто човек, който е избрал да се погрижи за душа, която няма какво да му върне в замяна.
И точно това е най-тихата форма на геройство, според мен.
Макар… всички да го подиграват, аз виждам сърцето му. И душата.

И знаете ли – когато котето се радва, аз също вътрешно леко се усмихвам.
Тъжно, меко, като някой, който вече е видял твърде много…
но още вярва.
В доброто.
В прошката.
В любовта.
В живота и в света.

А другата рисункa…
Тя е свидетелство за една любов – почти митична.
Между деня и нощта.
Между Слънцето и Луната.
И едно детско сърце, което не знае, че така „не може“…
То просто е.
Чисто в невинността си. В истината си.
Рисува го така, както чувства.
С тебешир, с вяра, с онази любов, която светът нарича „невъзможна“…
но сърцето не е прочело правилата.

Детето не пита дали е правилно и дали е възможно. То пита: „Как да нарисувам Луната така, че да се усмихне на Слънцето?“
И слага сърце… между тях.
За да ги събере.

И така…
това е.
Не знам как се нарича.
Разказ? Дневник? Есе?
Няма значение, всъщност.

Не съм по термините. А по усещанията. (Очевидно 😅)

Това съм аз – написана от сърцето си в света.
Понякога с маркер.
Понякога с тебешир.
Понякога… с липси.
Но винаги с нещо истинско.

И…
метафорично ви подавам малка шепа кестени – в които има бележки от детето в мен, малко белези от жената, която съм…
и шеги от душата ми,
когато се е напила от чувствата
и е решила да напише нещо…
красиво.
(Или поне истинско, ако не красиво.) 🤍