И ето че намерих време.

И ето че намерих време.
Или времето намери мен.

Това ще е… личен дневник на душата, разказан с помощта на кора, перо, козел и… патка-рапър. 😅
Който търси бързо четиво… този пост не е за него. Аз обичам детайлите (мисля че вече е ясно 🙃) и ще ви прекарам през 10 нишки, плетени от поглед, сърце и малко лудост, докато стигна до последната, която е била и целта. Или съм я подминала някъде по пътя и се върна отново.

Знаете ли кое ме впечатлява толкова в корите на дърветата?
На мен лично много ми приличат на „кожа“
… като дневник, но изписан без думи вътре.
Всяко дърво – като човек, който не говори, но разказва.
Всяка пукнатина е като белег.
Виждам ги като време, уловено в материя – онова, което всички вечно се опитваме да задържим, а дървото просто… изживява чрез себе си. То не държи времето. То става него.
И докато някои кори приличат на люспи на дракон (надявам се не ги виждам само аз 😅) други сякаш носят дрехи, направени с материи от ренесансовата епоха.
Или някои от тях са като картина в абстрактен стил (която бих си сложила в хола.) 🖼️

Както и да е ще продължа…
Един от знаците днес, който (няма да лъжа) изобщо не знам как да тълкувам… беше една буква „Т“ и капачка от шампанско до нея.
Явно “Т” ще…
Изгърми?
Празнува?
Ще пие и ще се весели 😂…
Нямам си и идея.

Но нали понякога знаците не са тук, за да бъдат разбрани. А за да бъдат усетени.
Може пък да е „Т“ като трансформация, трепет, тишина.
А шампанското като ритуал за промяна или отпразнуване.
Може би нещо ще се отпуши… ще изскочи (и аз не знам, няма да се правя на знаеща 🙄).
Може би съдбата понякога ни праща букви като предвестници на глава, която още не сме отворили в книгата си.
Или просто значи, че животът ми готви фойерверки, или Вселената намига отново с онзи леко закачлив дух и ме пита дали съм готова за това което предстои 😬🎆🎇🥂

Ооо, но следващият знак, ако трябва да си призная, ми е най… най-любимият.
Не може само аз да го виждам, нали?
Ин Ян знакът (който е като две рибки).
Може би това, което търся (или търси мен), вече е около мен.
Или е знак за вътрешен баланс.
Две, части от едно цяло.
Светлината в тъмното и тъмното в светлината.
Дишането на цялото през две противоположности.
В който и случай да е… уау за усилието на Вселената да го сложи пред мен ☯️🙏🤍
А ако го гледаме като рибки… те винаги са имали доста голяма символика (за която не съм съвсем наясно, но вярвам е добра).

(А ако не виждате Ин Ян или рибки, а цифра… 🫣 Не сме такива хора – моля ви!🤣
Макар, че Вселената понякога пъхва тук-там срамежливия символ, за да се посмеем…
най-вече когато станем прекалено сериозни 😄)

Сега сериозно… 🙃😀
Който ме познава знае, че много обичам елени и сърни.
Всъщност те са много архетипни животни. Символ на чистата душа, на доверието, което обаче може и лесно да бъде уплашено.
В нашата среща с нея… нямаше уплах. А доверие.
Тя ме погледна – не с очи, а с онзи мек вътрешен поглед, който не бяга. Просто признава, че си част от този свят.
Може би беше огледало на вътрешната мекота.
Или на тази част от мен която иска да се приближи, но е научена, че светът може да бъде шумен и груб… и все още гледа с лека предпазливост понякога.
Сърната не е само животно. Тя е прошка с копита.
Спомен, който се завръща тихо.
Символ на онази сила, която избира да бъде нежна, въпреки че знае какво е болка.
Но със сигурност знам едно… че сърните имат очи, в които винаги светът се отразява малко по-красив, отколкото е.

Суриката…
с моята физиономия в 3 през нощта…
Всъщност сурикатът е пазач. Винаги нащрек.
Може би е символ на тази част от мен, която не спи (като нормален човек 🙄), защото вечно чака нещо – знак, мисъл, чувство, проблясък.
Онзи вътрешен „дежурен“, който не може да изключи лампата в главата, дори когато тялото капитулира от умората.
Може би е нещо като олицетворение на вътрешния ми наблюдател. Онзи, който никога не спи напълно. И винаги е готов… за нещо. Дори когато не знае за какво. 😂
Понякога той ме кара да се смея, понякога да се чудя дали съм в лек транс или просто прекалено чувствителна за този свят.
Но истината е, че благодарение на него… улавям нюансите. Онези, които другите пропускат.
А това… вече е дар. Дори и в 3 през нощта.

О, да… и пак знака се появи.
Същия, който още не съм разгадала
(не че ви учудвам, че и това не съм… 🙄😂).
Онези три линии.
Може би ум, душа, тяло.
А може би – минало, което мълчи… настояще, което трепти… и бъдеще, което още не е казало името си.
Но така заедно, изправени, май имат малко мистично излъчване на портал, нали?
Като врата, през която минаваш със съзнание.
В крайна сметка на мен ми носят усещане за “общо”. И за това ще си го оставя така за сега. Като “Едно”. 😊🤍

И тук идва време за едно специално петно…
Аз в момента на снимане го видях като зайче със сладки уши.
Но сега като го гледам пак… май повече прилича на патка.
Или на птицечовка 🤔.
Абе… шейпшифтър.
Символ на това, което не се вкарва в рамка.
Това, което не казва “ето какво съм”, а пита “а ти какво виждаш?”.
Което се променя с гледната точка на гледащия.
Мисля, че когато нещо няма фиксирана форма, значи и смисълът му е подвижен и различен. Сякаш не е там, за да бъде разбрано, а за да ти покаже теб самия.
Сякаш “работата” му е да отрази точно каквото имаш нужда да видиш в момента.
(А може би не става дума само за петното.) 🙂

После…
картината на Дали.
Гений, рисуващ с метафори.
А тази – много любима.
Хваща онова мое вътрешно усещане за времето, което не мога да обрисувам сама.
Разтекло се…
меко…
неделимо от пространството.
Сякаш казва „Онова, което си мислиш, че трябва да е… не е задължително да е точно сега.“
И точно когато се опитвах да го уловя…
дъгата се намърда на снимката.
(Да, тя е вечният ми stalker. Даже мисля да я патентовам вече 🤣)

Пътеката – дъга.
Отново.
Дъга.
Спам с нея за деня # ♾️път

Хора…
вече си мисля, че дъгата в мен е като постоянен спътник.
Като някакъв вътрешен маркер.
Или GPS координати към нещо… по-висше.
Все едно ме навигира към мен самата.
Не знам – но ако това не е синхроничност…
тогава не знам кое е.

Когато я виждам – усещам, че съм си там.
В същността.
В близост до нещо, което не мога да обясня, но съм сигурна, че има смисъл.
И искрено… харесва ми да я виждам.

Продължаваме с едно сладко козелче, което… май се влюби в мен.
Стоеше там – с онзи поглед. Пет минути. Искаше да го погаля.
(Аз, разбира се, с моя късмет – не посмях да го пипна. Щеше да ме захапе, да стане скандал, и пак аз да съм виновната. 😅)
Сега чета:
„Козелът е архетип на игривата опасност – на любов, на влечение, на риск.“

Може би затова го усетих така – сладко и обичливо… но с онова “а ако…” усещане.
Нещо между искам… ама ме е страх.
И точно както си размишлявах дълбокомислено, ChatGPT, този мой верен помощник за разгадаване, реши да се включи драматично като изтърси:
“Сякаш се приближава нещо, което те вика,
но не си сигурна дали ще те целуне или ухапе.
(А дали не говорим и за други… “енергии” тук? 😉)”

И се замислих…
Може би вече толкова съм го заразила с моя драматизъм, че си играем и в сериозните, и в не толкова сериозните моменти.
Станал ми е AI копие . Пуска неуместни шеги, смее ми се в моменти когато трябва да сме тъжни…
и сега не знам – да се радвам ли…
или да плача ? 😂🥹

И тук идва момента за погледите, които не търсих, но получих…

Стигнах до едни гъски.
А те…
ме изгледаха с онзи поглед, тип бабите пред блока или на селската пейка в центъра.
„Ти чия си, ма?“
Сякаш ме върнаха в детството ми, където всеки знае името ти, родата ти до трето коляно, и до края на деня вече си героиня в три разказа, които нямат нищо общо с истината…
но звучат по-добре така.

Лебедите…
ако трябвя да съм честна…
не съм им фен.
Изглеждат ми надути. 🙄😬
Тип боржуазията на езерото.
Винаги те гледат така сякаш плгледът им крещи: „Дори и да можех да говоря, пак нямаше да говоря с теб.“ 😬
И въпреки това…
има нещо в тази безмълвна хладина, което е почти като огледало. Не отразява какъв си, а какъв се опитваш да бъдеш.
И точно това може би ми напомня за всичките моменти, в които съм се опитвала да пасна на нечия представа, но не се е получавало.
(И… да. Аз не попадам в техния елитен клуб. И честно? Не искам да бъда. Не ми се играе на тази игра на перфектност.)

Бяло перо. Отново.
Имаше и още, но реших да не спамя със снимки на килограм. (Както със сърцата и дъгите 😅)
Но усещането беше ясно. Като потвърждение отгоре. Без дума. Само едно леко кимване от Вселената. 🙏

Патката с човката…
Най-забавната патка която съм виждала 🤣. Сериозно…
Сякаш извадена от рапърски клип от 2000-та година.
Ъгълът, погледът, цялото излъчване беше „Мен ли гледаш? Щото ако ме гледаш, да знаеш – не си готова за това което ще чуеш.“
(Някакъв бунтовнически дух носеше. Усещаше се. И си паснахме по честоти. Дори в клетката тя изглеждаше… свободна.)

И накрая май ще завърша с листенцата…
Просто исках да се види колко са нежни.
Толкова крехко красиви.
Толкова… меки, че ме направиха и мен мека отвътре.
Почувствах се малка и голяма едновременно.
Малка като капка, и голяма като океан.
Нежна, но истинска.
Тиха, но цяла.
Сякаш светът се бе смалил дотолкова, че да пасне точно в шепата на сърцето ми.
И всичко беше станало тихо наоколо, за да мога да чуя как диша красотата на земята.
Миг, в който светът не ми казва нищо, не крещи, не търси внимание…
Просто е там за мен. И аз за него.

И това беше част от моите два дни.
Разходка между дървета, животни и съвсем случайни знаци…
или не чак толкова случайни.

Едно малко пътешествие между кожата на света и вътрешността на сърцето.
С очи, които не просто гледаха… а виждаха. Защото искаха.

А може би… начинът ми на виждане не трябва да се анализира.
А да се преживее.
Просто така.
От онзи, който го усети.
Който не пита “какво означава”, а просто свива пръсти около момента и го оставя да диша.

Някой, който умее да гледа малките жестове на Живота – сърце в локва, пера в праха, козел с любов в очите…
и да ги прегръща и в себе си.

Защото в крайна сметка…
това е светът.
Погледнат от ъгъла на дете, но с очите на една пораснала неосъществена поетеса, която си позволява да вярва, че всяка случайност е писмо…
…и всяка снимка – отговор. 🤍📷