Знам, че повечето дни говоря в забавен тон. С хумор… защото си е част от мен и ме движи през дните като гориво. И знам, че това не е за всеки. Но вярвам, че който трябва – го намира. И го чувства. С душа и сърце.
Но има и дни като днес, когато не ми е толкова забавно.
Когато тъгата ме натиска една идея по-силно.
Когато хуморът ми сяда в ъгъла и гледа мълчаливо.
Понякога успявам да я изблъскам встрани на пейката. Друг път – не успявам.
И… не трябва.
Не трябва да бягаме от тъгата.
Не и всеки път.
Защото и тя има право да бъде тук. И тя иска да играе – не само да гледа отстрани.
Ако никога не ѝ позволяваме да ни прегърне със своята хладнина, няма да оценим истински топлотата, която идва след нея.
Ако не сме усетили солената сълза, няма как да познаем стойността на усмивката, която я следва.
Днес ми беше от тези дни.
И понеже не съм клоун на смяна в цирка, за да съм винаги с усмивка…
днес ще бъда просто човек.
Ще ви пусна в болката.
Не онази личната. А онази, която не е точно моя, но минава през мен, като че ли е.
…ще покажа онази своя страна, която често остава невидима.
Тази, която не просто поема от света красивото… а усеща и тежестта. И болката.
Днес баща ми напусна дома, в който живя последните 14 години.
Просто така.
Не по желание. Не по избор. А по съдба.
Но истината е, че това не беше най-тежкото в деня.
От самото начало на деня с първите лъчи на слънцето ме беше обвила дълбока тъга и една мисъл.
Как се разтрогват връзките. Как домовете, в които някога е имало любов и топлота…
вече носят само тишина.
Спомени. Студени стени. И миризма на някогашно „ние“.
И цял ден мисълта ми беше там. Около това кръжаха всичките ми мисли.
Върнах си спомени. Моменти. Лица.
И не само близки… а и хора, които едва ме помнят. Или ако ме помнят… е бегло, от някоя сватба като далечна роднина на булката.
Но всички – с една и съща нишка: разпадът.
И да… усещам болката на любовта. Скръбта ѝ.
Днес гледам в мисълта си как, когато пуснат любовта… тя не знае къде да отиде.
Не знае към кого да се обърне.
Не знае как да си събере багажа от двамата.
Как да се настани на ново място. Да свикне със загубата. Да диша без „ние“.
Не знае как да бъде.
И виждам колко болка има. И я усещам.
И няма какво да направя… освен да дам на онази малко по-мрачна страна на любовта рамо, за да поплаче днес.
Да я изслушам и в тъгата ѝ.
И да – днес аз бях нейното място.
Оставих я да поплаче през мен.
Да бъде онази своя страна, която никой не иска да вижда без грим.
Защото да сме честни… всички обичат любовта, когато е красива.
Но не и когато е меланхолична. Мълчалива. Отритната. Сама.
Никой не ѝ дава място на масата си в тези моменти.
И сега…
след цял ден размисли и усещания – видях и баща ми как поема по нов път в живота си.
С багажа… и в ръката му „Слепочко“ (същото коте, което споменах – онова, което не вижда нищо, а въпреки това се радва на живота.)
А да, и май се оказа момиченце.
И така… с малка пухкава компания и колата с багаж – каза „чао“.
Чао на старото.
Чао на дома, който някога е побирал любовта, а сега държи само студенина и болка.
Който отеква от спомени и тежест.
И аз знам… не всяка любов издържа. Не всяка връзка има сили да се запази. И не съдя. Никой… и нищо.
Всеки прави избори, които го водят точно там, където е.
И когато човек ги взима, силно вярвам, че са били най-правилните за онзи момент.
Но днес… в неговия поглед не видях лош човек. Не и така лош, както някога ми беше описван. Както ми беше настоявано да повярвам (Но аз така и не го почувствах като истина.)
Всъщност виждам, че съдбата не е била на негова страна.
За съжаление не го е срещнала с Жена.
Не и с такава, която да му подаде ръка.
Да му покаже колко светлина носи в себе си.
Защото… той я има.
Аз днес видях мъж, който не се е срещнал напълно със себе си.
А душата му е толкова голяма…
Но сякаш никой не я е видял истински. Дори той самия.
Видях сенки, които го дърпат назад.
Стари рани, които никога не са заздравели.
Тежести, които го пречупват – ден след ден.
Но… въпреки това, в него има светлина.
И любов.
Макар и неразпозната.
Макар и живяна наполовина.
Тя е там.
В начина, по който храни животинките си.
В начина, по който прощава на хора, които не го заслужават.
В начина, по който не се отказва напълно от живота – дори когато изглежда така.
И се надявам… тази любов, която носи, да го топли. Да го пази.
Да му бъде компания заедно с малкото коте в мрака.
Да му стане дом, когато никой друг не е.
И е тъжно.
Защото сърцето му познава любовта.
Но не се е научило да я живее.
Позволявал ѝ е да идва… но я е живял наполовина.
И мисълта ми се връща пак към другите….
…виждам хората, след години опити да задържат любовта – как се разделят.
Понякога като буря от нищото. С едно „не те обичам повече“.
Друг път с „никога не съм те обичал“.
Понякога – с тишина и неловко мълчание.
И в редки случаи – с „обичам те, но не както заслужаваш“. Което… също е любов. Изстрадала.
Тежка… и лека.
Защото те пуска.
Да летиш, дори когато те обича.
А не може да е с теб.
Любовта не е само лека.
Тя е и тежка. Тъжна. Мрачна.
Но повечето хора не искат да я виждат „без грим“.
Искат я напудрена. Красива. Наконтена.
А аз я виждам цялата.
Чувам я цялата.
Усещам я през очите на всички, които срещам.
Понякога ме кара и мен да се усмихна на нечие щастие.
Когато някоя двойка се засмее на тяхна си шега в парка.
Или когато някои млади влюбени се гледат така, сякаш са само те в света…
Друг път ме кара да плача.
За болката, която не е моя.
Но усещам в мен.
За този, който обича, но не успява да живее с любовта си.
Да пригласям със сълзи на тези, които някога са вярвали, че ще е завинаги…
а се оказало само един миг от вечността.
Понякога просто плача, за да дам път на любовта, която никой вече не иска.
Давам ѝ това, което иска.
Да поплаче.
Да бъде грозна.
Недоизживяна.
Но все още си остава – адски истинска…
в това, че пак е любов.
Макар и без грим.
Leave a Reply