Знаете ли…

Знаете ли…
напоследък съм мълчалива с повечето хора.
Роднини, познати и не толкова познати…
И за да съм ясна – това не е пасивна агресия. Това е просто осъзната граница.
Не мълча, за да накажа някой.
Мълча, защото вече не искам да храня разговори, които не хранят мен – и душата ми.
Не искам да обяснявам болките си на хора, които не питат.
И не искам да крещя на души, които са глухи по избор.

Не мълча, потънала в обида.
Просто си се прибрах в себе си.

…и забелязвам онзи поглед, почти винаги един и същ – смес от смут и напрежение. И “любимия” ми въпрос :
„Сърдиш ли ми се?“

И отвътре ми идва една тихичка мисъл:
А… има ли за какво да ти се сърдя?

Всъщност, в този неизказан от мен въпрос понякога има повече признание, отколкото в едно извинение.

В тишината ми хората започват да чуват собствената си съвест.
В отсъствието на обвинение – избива вината им.
В липсата на шум – ехото на техните действия се чува още по-ясно.
И онова, което тайно опитват да прикрият обикновено… сега започва да избива през думите, през погледа, през напрежението в тишината между нас.
„Сърдиш ли се“ понякога значи „Знам, че направих нещо“.

Било то, че не ми е подал ръка, когато е знаел, че се давя в болка.
Усетил е как ме наранява с някое изказване и е замълчал.
Чувства се гузен за някое решение, което е наранило мен или някой наш познат… и сега се страхува, че ще го съдя за това.

Но те не разбират…
аз не съдя.
Просто вече не нося нищо чуждо.

А в тишината хората започват да виждат врати към себе си.
Не защото аз или някой друг им ги отваря насила, а защото мълчанието…
(май ще се окаже) най-искреното огледало.

А аз…
Аз в случая просто си мълча.
Не от обида.
Не от студ.
А защото мълчанието ми вече не търси нито отговори, нито разбиране. Просто е избрало да остане в това, което усещам като моя истина. Като себе си.
И ценя тишината и вътрешния си мир.

А в сърцето и мисълта си, дори не мисля за техните “грешки” и вини.
Те са си техни сенки.
Аз просто съществувам там, където съм…
Където не ме разпитват, не ме преценяват, не ме тълкуват.
И го правя тихо, без да вдигам шум, защото светът вече има достатъчно от него.
И в този шум… никой не чува себе си.
А тишината е път към мислите. Към душата. Към онази дълбока част, която чака търпеливо някой ден да я чуем най-после.

И странно, но красиво – сенките им сами започват да се оглеждат в моето мълчание.
Без да ги каня.
Без дори да ги докосвам.
Просто… с едно тихо, ненатрапчиво присъствие.

Колко магия се оказа, че има в тишината…